Когато малката Софи беше на три години, тя започна да има странен навик. Всеки следобед тя седеше с кръстосани крака на пода в спалнята си и тихо говореше на стената. В началото майка й мислеше, че това е сладко – все пак децата имат въображаеми приятели. Но Софи не се преструваше. Тя спираше, накланяше глава и кимаше, сякаш някой наистина й отговаряше.
„Как се казва приятелят ти?“ – попита я веднъж майка й, опитвайки се да влезе в играта. Софи се усмихна и прошепна: „Няма име. Просто казва, че живее тук.“
Отговорът я накара да се разтрепери. Къщата беше стара, с скърцащи греди и мазе, в което никой не обичаше да влиза. Но тя го отхвърли като детско въображение. До нощта, в която майката на Софи я подслуша.
Тя се спря пред вратата, любопитна, когато чу дъщеря си да се кикоти – и след това друг глас. Слаб. Тих. Не нейният. Тя отвори вратата, но стаята беше празна, с изключение на Софи, която погледна невинно и каза: „Ти го изплаши.“
От онази нощ нататък започнаха да се случват странни неща. Играчките бяха подредени подредено до стената, въпреки че Софи настояваше, че не ги е пипала. В нейните книжки за оцветяване се появяват рисунки – не на принцеси или замъци, а на тъмни фигури и очи. И винаги, когато я питат, Софи повдига рамене: „Той ми помогна да ги нарисувам.“
Преломният момент настъпи една вечер, когато майката на Софи я сложи в леглото. Тя я целуна по челото, изключи лампата и започна да затваря вратата. Тогава го чу – ясно като ден.
Глас. Отвътре в стената.
„Лека нощ, Софи.“
Майката замръзна, всички косми по тялото й настръхнаха. Софи, полузаспала, се усмихна и прошепна в отговор: „Лека нощ.“
Седмица по-късно се изнесоха от къщата.
Но понякога, късно през нощта, Софи все още притиска ухото си към стената на новата си спалня. Чака. Слуша. И веднъж, само веднъж, тя кълне, че е чула най-тихия шепот да й отговаря.
