Джесика току-що се беше преместила в първия си апартамент. Парите й бяха оскъдни, затова претърси онлайн пазарите за мебели втора употреба. Така го намери: мек, голям диван, леко износен, но все още красив, продаван за почти нищо. Продавачът настояваше, че просто „иска да се отърве от него“.
Въодушевена от изгодната си покупка, Джесика го занесе в хола си. Миришеше леко на прах, но тя реши, че едно добро почистване ще оправи нещата. Тази вечер тя се сгуши на него с одеяло, горда от уютното си малко жилище.
Но на следващата сутрин забеляза нещо странно. Възглавниците бяха леко накривени, сякаш някой беше седял там, докато тя спеше. Тя не обърна внимание. Може би се беше мръднала в съня си.
Няколко дни по-късно започна да чува шумове. Тихо драскане, слабо шумолене, идващо винаги от дивана. Джесика предположи, че е мишка, която се е промъкнала вътре. Решена да се справи с проблема, тя разкопча възглавниците и погледна вътре с фенерче. Нищо.
Шумовете ставаха по-силни през нощта. Понякога тя се кълнеше, че чува дишане.
Накрая, една вечер, тя реши да разглоби целия диван. Махна възглавниците, отвори подплатата отдолу – и замръзна.
В кухата рамка се беше сгушило едно момче. Тънко, бледо, с широко отворени очи, които мигаха в светлината на фенерчето й. Отначало не проговори. Просто я гледаше, уплашено.
Когато тя се обади на полицията, истината излезе наяве. Момчето беше избягало от приют на километри оттам и се беше скрило в дивана, когато първоначалният собственик го беше продал.
Оставаше там, мълчаливо, оцелявайки с остатъци от храна, движеше се само когато в апартамента беше тихо.
Джесика никога повече не седна на този диван.
И понякога, когато си спомня онези първи няколко нощи, не може да не се чуди – колко пъти е бил на сантиметри от нея, наблюдавайки я, докато тя спеше?
