В продължение на седмици Даниел се събуждаше с една и съща тревожна гледка.
Всяка сутрин, точно когато слънцето започваше да изгрява, те бяха там: група бездомни кучета, седящи мълчаливо пред къщата му. Не лаеха, не се караха, дори не мърдаха много. Просто седяха там и зяпаха вратата му.
Първоначално Даниел ги игнорираше. Той не беше любител на кучетата. Живееше сам, беше затворен в себе си и имаше достатъчно проблеми, без да му се налага да се занимава и с група бездомни кучета, които дебнеха пред вратата му.
Но с течение на времето броят им нарастваше. Първо бяха три кучета. После пет. Скоро станаха дузина. Големи, малки, от различни породи. Съседите започнаха да шепнат.
„Защо седят само пред твоята къща?”, попита един от тях.
„Храниш ли ги?“ – го обвини друг.
Даниел се закле, че не им е давал и трохичка.
Една вечер той избухна. Отвори вратата, размаха ръце и извика: „Махайте се оттук!“
Кучетата не мръднаха. Вместо това едно от тях – кльощаво кафяво куче с белези по муцуната – наклони глава, сякаш… чакаше.
Тази нощ Даниел сънува кучето от детството си, Макс. Златист ретривър, който беше най-добрият му приятел, защитник и утешител. Макс беше загинал трагично, когато Даниел беше на десет години. В съня Макс стоеше пред вратата, махаше с опашка и се опитваше да поведе Даниел някъде.
Той се събуди разтърсен. Когато погледна навън, бездомните кучета все още бяха там. Все още чакаха.
Против всякаква логика, Даниел реши да ги последва. Излезе навън и веднага кафявото куче с белези се изправи и тръгна по улицата. Останалите го последваха. Колеблив, но любопитен, Даниел тръгна след тях.
Кучетата го заведоха няколко пресечки по-надолу, по една алея, която никога не беше забелязвал, и спряха пред малък, изоставен гараж. Те леко скимтяха, бутайки вратата.
Даниел я отвори – и замръзна.
Вътре, върху мръсно одеяло, лежеше уплашено малко момиченце. Едва на шест години, трепереше и стискаше разкъсана плюшена играчка. Очите й бяха широко отворени от страх.
Гърдите на Даниел се свиха. Веднага повика помощ. Полицията и линейката пристигнаха за минути. Момиченцето беше обявено за изчезнало два дни по-рано. Никой не знаеше как е оцеляла през студените нощи – докато не видяха знаците: отпечатъци от лапи навсякъде, остатъци от храна, донесени вътре, и одеялото, подредено с грижа.
Бездомните кучета я бяха пазили. Бяха я охранявали. И бяха избрали Даниел – момчето, което някога беше обичало куче толкова силно – да бъде този, който ще я намери.
На следващата сутрин, когато Даниел отвори вратата си, кучетата бяха изчезнали. Всички освен едно. Брадясалото кафяво куче седеше търпеливо, като удряше с опашка по земята.
За първи път от години Даниел се усмихна.
„Хайде, приятел“, каза той тихо. „Да си ходим у дома.“
