Софи и Миа бяха неразделни от детството си. Правеха всичко заедно — нощувки, семейни почивки, дори се преместиха в едно и също общежитие. Години по-късно, когато Миа купи първата си къща, настоя Софи да прекарва там колкото време пожелае.
Имаше само едно правило.
„Не влизай в таванското помещение.“
Първоначално Софи се разсмя. „Какво, има ли призраци там?“
Миа се усмихна притеснено. „Просто… обещай ми.“
И Софи обеща. Но обещанията се разпадат, когато любопитството нарасне.
Всеки път, когато Софи оставаше да спи там, тя забелязваше нещо. Начина, по който Миа поглеждаше нервно нагоре, когато таванът скърцаше. Начина, по който винаги държеше вратата на тавана заключена, дори и на бял ден. Веднъж Софи дори я хвана да слиза по стълбата в 3 часа сутринта, бледа и разтърсена.
Когато Софи я попита, Миа само промърмори: „Не искаш да знаеш.“
Този отговор накара Софи да иска да знае повече от всякога.
Един дъждовен следобед, докато Миа беше излязла по задачи, Софи забеляза нещо странно. Ключът за тавана, който обикновено беше скрит, беше оставен на кухненския плот. Сякаш я чакаше.
Сърцето й затупа, докато се катереше по тясната стълба. Въздухът беше задушен, изпълнен с прах. Тя включи лампата – и замръзна.
Таванското помещение не беше пълно с кутии или стари мебели. Беше светилище.
Десетки фотографии покриваха стените, всички на Софи. Снимки от детството, спонтанни снимки от училище, дори и скорошни снимки, които тя не помнеше да е правела. Подредени с грижа, внимателно аранжирани. Под тях лежаха купчини писма – всички написани с почерка на Миа, никога не изпратени.
А в центъра, на малка дървена маса, лежеше старият плюшен мечок на Софи. Този, който беше изгубила на седемгодишна възраст.
Дъхът й спря. „Миа…“, прошепна тя.
Звукът от затръшването на входната врата се разнесе отдолу. Стъпки скърцаха по стълбите.
Гласът на Миа трепереше. „Софи? Не трябваше да видиш това.“
Софи се обърна и видя най-добрата си приятелка да стои на прага на тавана, с очи, пълни със сълзи.
„Не исках да те плаша“, каза Миа с пресипнал глас. „Просто… не можех да се откажа. Винаги си била моят човек. Никога не съм искала да те загубя.“
Дълго и тежко мълчание настъпи, а Софи просто стоеше и гледаше, разкъсвана между страха и разбитото сърце.
Това не беше зло. Не беше злонамерено. Беше обсебване, родено от любов – прекалено много любов.
И докато слизаше по стълбите на тавана онзи ден, Софи осъзна: понякога хората, на които се доверяваш най-много, са тези, които крият най-дълбоките тайни.
