Анна и Клер бяха сестри, които споделяха почти всичко — дрехи, тайни, дори приятели. Но имаше едно нещо, което Клер никога не позволяваше на Анна да пипа: стара дървена кутия, която държеше скрита под леглото си.
Не беше голяма, достатъчно голяма, за да побере няколко документа или сувенира, но Клер я пазеше като съкровище. Когато Анна я питаше, Клер я отблъскваше с усмивка.
„Само стари неща. Нищо важно.“
Но Анна забеляза, че Клер винаги поглеждаше към кутията, преместваше я от място на място, винаги заключена.
Годините минаваха, а животът продължаваше. Анна почти я забрави. Докато един следобед, докато помагаше на Клер да се премести в нов апартамент, кутията се появи отново.
Анна я взе и се пошегува: „Още пазиш тайни?“
Клер я грабна от ръцете й. Реакцията й беше толкова рязка, толкова необичайна, че Анна усети, че нещо се промени между тях.
Тази нощ, дълго след като Клер беше заспала, Анна видя кутията на бюрото. Ключът лежеше до нея. За първи път от години любопитството я превзе.
Ръцете й трепереха, докато я отключваше.
Вътре имаше сгънати писма, фотографии и един износен кожен дневник. Анна го отвори, очаквайки тийнейджърски драсканици или глупави бележки. Вместо това замръзна.
Писмата не бяха от приятели или роднини. Бяха от бащата на Анна – написани години преди тя да се роди. В тях той говореше за тайна връзка, която беше приключила внезапно. И сред тях беше скрито удостоверение за раждане.
Не на Анна.
На Клер.
А името на бащата, посочено в него, не беше на мъжа, когото и двете бяха наричали „татко“.
Анна задържа дъха си. Сестра й не само криеше писма – тя криеше истинската си история. Клер от години знаеше, че е само полусестра на Анна.
Стъпки скърцаха зад нея. Клер стоеше на вратата, с бледо, но спокойно лице.
„Винаги съм искала да ти кажа“, прошепна тя. „Но се страхувах, че ще ме погледнеш по друг начин.“
Очите на Анна се напълниха със сълзи. Хиляди въпроси се въртяха в главата й, но само едно нещо имаше значение: Клер беше скрила истината не от срам, а от страх да не загуби връзката, която ги свързваше.
Анна затвори кутията внимателно и се приближи до сестра си. „Винаги ще си ми сестра“, каза тя. „Нищо не може да промени това.“
И за първи път от години кутията вече не изглеждаше като тайна. Изглеждаше като мост.
