След като баба й Елеонор почина, Софи наследи малка кутия с бижута. Повечето от тях бяха бижута, избледнели от времето. Но едно от тях се открояваше — сребърно медальонче на фина верижка.
Баба й го носеше всеки ден. На семейни вечери, на разходки в градината, дори когато спеше. Когато Софи беше дете, веднъж попита: „Какво има вътре, бабо?“
Елеонор се усмихна и отговори: „Някои неща са прекалено специални, за да бъдат отворени.“
Сега, с медальона в дланта си, Софи не можа да устои. Опита се да го отвори, но закопчалката не се поддаде. Изглеждаше запечатан.
Минаха седмици. Софи го носеше за утеха, сякаш носеше баба си близо до себе си. Една вечер, докато разсеяно въртеше верижката, пръстите й натиснаха малка вдлъбнатина, която не беше забелязала преди.
Клик.
Медальонът се отвори.
Вътре нямаше снимка, а сгънат лист хартия, пожълтял и деликатен. Софи го извади внимателно.
Беше карта.
Нарисувана на ръка, с бележки, написани с почерка на баба й. В долната част имаше ред, който ускори пулса на Софи:
„За деня, в който ще ти е нужно да знаеш откъде идваш.“
Картата водеше до малко селце на два часа път. Сърцето й туптеше, но Софи реши да отиде.
На следващата сутрин тя караше по криволичещите селски пътища, докато стигна до там – група стари каменни къщи, църква, площад. Тя последва пътя, начертан на картата, който водеше зад църковния двор до скромна къщичка.
Вратата отвори възрастна жена. Когато Софи спомена името на Елеонор, очите на жената се напълниха със сълзи.
„Ти си нейната внучка“, прошепна тя. „Отдавна те чакаме.“
Вътре Софи научи истината: баба й беше израснала там, но беше напуснала мястото при трудни обстоятелства. Имаше по-малка сестра – леля, за чието съществуване Софи никога не беше подозирала. Медальонът беше начинът, по който Елеонор пазеше тайната, докато не дойде подходящият момент.
Когато Софи държаше медальона онази вечер, тя осъзна, че той не беше просто бижу. Беше ключ – ключ, който отключи скрита глава от историята на нейното семейство.
