Марк обожаваше пазарите за стари вещи. Докато повечето хора търсеха мебели или антики, той ловуваше за забравени фотоапарати. Обичаше тежестта им, историите, които носеха, и понякога — ако имаше късмет — намираше такава, в която все още имаше филм.
Една събота забеляза стар черен 35-милиметров фотоапарат на прашна маса. Беше надраскан, кожата му се бе обелила, но когато отвори капака, сърцето му заби. Все още имаше ролка филм.
Купи го за пет долара.
Същата вечер Марк внимателно прояви негативите в малката си домашна фотолаборатория. Отначало снимките бяха обикновени: размазани кадри от парк, пикник, мъж, позиращ до кола. Такъв тип снимки, каквито всеки би направил преди десетилетия.
Но на половината на ролката снимките се промениха.
Една показваше жена в хола, изглеждаща изненадана, сякаш не е очаквала да бъде снимана. На другата се виждаше същата жена – този път изражението й беше напрегнато, погледът й беше вперен в нещо извън кадъра.
Марк се намръщи и се наведе по-близо под червената светлина. На заден план, едва видима, се виждаше сянка до завесите.
Последните снимки бяха още по-лоши.
Жената изглеждаше разстроена, стойката й беше скована, изражението й – уплашено. На една от снимките камерата изглеждаше прекалено близо до лицето й, улавяйки паниката й в най-малките подробности. А в ъгъла на кадъра Марк можеше да види сянката на фотографа, простираща се по стената.
Марк се отдръпна назад, стомахът му се сви. Очаквал носталгия, а не доказателство за нещо мрачно.
Обади се на полицията, която взе снимките на сериозно. Попитаха го къде е купил фотоапарата, разпитаха продавача и започнаха разследване.
Няколко седмици по-късно полицай се обади на Марк. Гласовете им бяха сериозни.
Жената на снимките беше идентифицирана. Тя беше изчезнала преди повече от четиридесет години. Случаят й никога не беше разкрит.
Снимките, забравени в стария фотоапарат, бяха единственото доказателство, че тя е била видяна отново.
Марк никога повече не се върна на този пазар за стари вещи. И в продължение на месеци след това, всеки път, когато взимаше своя фотоапарат, не можеше да се отърве от чувството, че някой – или нещо – стои зад обектива и го наблюдава.
