Докато растеше, Ема винаги знаеше едно нещо: никога да не пипа долното чекмедже на скрина на майка си. Майка й, Маргарет, беше топла и мила, но строга, когато ставаше въпрос за това правило.
„Някои неща са лични“, казваше тя с усмивка, която никога не достигаше очите й.
В продължение на години Ема се подчиняваше. Дори като тийнейджърка, тя само се чудеше какво има вътре. Писма? Пари? Нещо неудобно? Но тонът на майка й я караше да обещае, че няма да погледне.
Когато Маргарет почина години по-късно, Ема се озова в дома от детството си, сортирайки спомени и вещи. Чекмеджето все още беше там, недокоснато, здраво заключено.
Часове наред тя се колебаеше. Накрая намери малкия месингов ключ, залепен на гърба на рамката на една снимка. Ръцете й трепереха, докато го пъхна в ключалката.
Чекмеджето се отвори с леко щракване.
Вътре, подредени и вързани с панделка, имаше десетки писма и снимки. Ема разгъна внимателно едно от тях – и замръзна.
Те не бяха от баща й.
Бяха любовни писма от мъж, когото Ема никога не беше срещала. Снимките показваха майка й, усмихната по начин, който Ема никога не беше виждала, лъчезарна и безгрижна, държаща се за ръка с него на пикник, стояща с него край морето.
Ема затаи дъх, когато прочете първия подпис: „С цялата си любов, Джеймс.“
Сърцето й се сви. Кой беше Джеймс?
След часове на четене истината се разкри. Преди да се омъжи за бащата на Ема, майка й беше сгодена за Джеймс. Но той беше починал внезапно в катастрофа – и Маргарет, с разбито сърце, никога повече не беше говорила за него.
Чекмеджето не беше тайна от срам. Беше светилище на любовта, която беше загубила – и на живота, който беше избрала да не натоварва семейството си.
Ема затвори внимателно чекмеджето, с сълзи в очите. За първи път видя майка си не само като „мама“, но и като жена, която е обичала дълбоко, загубила дълбоко и въпреки всичко продължила напред.
И онази нощ Ема сложи писмата в нова кутия, не за да ги скрие, а за да запази жива историята на майка си.
