Когато майката на Клара почина, тя наследи кутия със стари семейни албуми. Повечето снимки й бяха познати — рождени дни, празници, ваканции. Тя се усмихна, като видя по-младата си версия, родителите си, баба си и дядо си.
Но една снимка я накара да се замисли.
Беше официален семеен портрет, направен, когато тя беше на около шест години. Всички бяха там: родителите й, баба й и дядо й, дори леля й и чичо й. Бяха подредени в строги редици, всички облечени в най-хубавите си дрехи.
А зад тях, в далечния ъгъл, стоеше мъж, когото Клара не познаваше.
Беше висок, с тъмна коса и лека усмивка. Ръката му лежеше небрежно на рамото на баба й, сякаш мястото му беше там. Но Клара познаваше всяко лице на тази снимка – и този мъж не беше част от семейството й.
„Мамо, кой е той?“ – попитала тя преди години, сочейки снимката. Майка й замлъкнала, отклонила въпроса и бързо обърнала страницата.
Сега, години по-късно, Клара седеше заобиколена от албуми. И стомахът й се сви.
Мъжът беше там отново.
На нейното осмо рожденно парти, размазан, но видим в края на кадъра. На сватбата на братовчед й, стоящ сред гостите, с лицето наполовина в сянка. На коледно събиране, точно зад елхата – винаги блед, винаги на заден план.
И винаги усмихнат.
Ръцете й трепереха, докато прелистваше снимките. Десетки снимки, обхващащи десетилетия, и непознатият се появяваше на всички тях. Той никога не остаряваше. Нито една бръчка, нито промяна в прическата, дори и различни дрехи.
Клара показа снимките на леля си. Лицето на жената побледня. „Намерила си го“, прошепна тя.
Клара задържа дъха си. „Намерила кого?“
Гласът на леля й се понижи. „Баба ти говореше за него. Казваше, че той винаги се появявал, когато семейството било на кръстопът. Раждания, смърти, сватби. Някои мислеха, че е пазител.
Други мислеха… нещо друго.“
Тази нощ, неспособна да заспи, Клара сложи портрета на нощното си шкафче. Тя продължаваше да зяпа слабата усмивка на непознатия, начина, по който очите му сякаш бяха вперени директно в нея.
И точно когато се протегна да изключи лампата, тя го чу.
Слаб шепот, провиращ се през тишината.
„До скоро.“
