В продължение на почти една година Джена живееше в съседство с една и съща жена, без да обменят нищо повече от учтиво кимване. Г-жа Калахан беше възрастна, тиха и затворена. Завесите й винаги бяха затворени, светлините й бяха приглушени, а градината й беше обрасла с бурени.
Съседите шепнеха за нея — че е странна, недружелюбна, дори озлобена. Джена просто мислеше, че е самотна.
Но тогава, една вечер, Джена намери сгънат лист хартия, пъхнат под вратата й. Почеркът беше треперещ, почти отчаян.
На него пишеше: „Моля, проверете тавана ми. Не казвайте на никого. –C”
Сърцето на Джена подскочи. Беше абсурдно. Защо нея? Защо тавана?
Часове наред тя се колебаеше дали да го игнорира. Но любопитството – и нещо като чувство за вина – я подтикнаха да отиде до съседната къща. Г-жа Калахан не отговори на звънеца, но задната врата беше отключена.
Вътре къщата миришеше на прах и старо дърво. Мебелите бяха покрити с чаршафи. Семейните снимки висяха криво по стените, повечето от тях бяха прекалено избледнели, за да се разпознаят.
Джена се качи по тясната стълба към тавана. Въздухът стана по-тежък, по-топъл. На върха тя дръпна въжето на единствената висяща лампа.
И замръзна.
Таванът беше пълен с кутии с писма и дневници – хиляди на брой, внимателно подредени и етикетирани. На далечната стена висяха десетки фотографии, закачени в подредени редици. Не бяха семейни портрети. Бяха снимки на съседи. На хора от улицата. На самата Джена, разхождаща кучето си, носеща пазаруваните продукти, седнала на верандата си.
Дъхът й спря.
Но тогава забеляза нещо друго. Под всяка снимка имаше бележки – не зловещи, а наблюдателни. „Често носи един и същ син шал.“ „Помага на жена си да носи торбите.“ „Малкият момченце винаги се смее, когато си играе с топката.“
Това не беше обсебване. Беше копнеж.
Звукът на бастун се чу зад нея. Джена се обърна. Г-жа Калахан стоеше на вратата, крехка, но стабилна.
„Съжалявам“, прошепна старицата. „Никога не съм искала да плаша никого. Просто… не исках да забравя как се чувствам, когато съм част от живота.“
Гърлото на Джена се стегна. Очакваше злоба, може би лудост. Вместо това видя самота, изписана във всяка бръчка по лицето на жената.
Тази вечер Джена не си тръгна. Приготви чай, седна при г-жа Калахан и изслуша историите й. За първи път от години жената не беше невидима.
На следващата сутрин Джена забеляза нещо ново. Завесите на г-жа Калахан бяха отворени.
И за първи път тя се усмихна на света отвън.
