Анна беше омъжена за Даниел от дванадесет години. Животът им беше стабилен — работа, дом, семейни вечери. Не беше перфектен, но беше сигурен. Ето защо, когато една сутрин намери сгъната хартия в джоба на сакото му, ръцете й затрепериха.
Беше писмо. Написано на ръка. И започваше с думите: „Моя скъпа любов…“
Сърцето й се сви. Прегледа страницата, очаквайки предателство, друга жена. Но в писмото не се споменаваха имена. Говореше се за дълги разходки, за музика, за спомени, които са твърде крехки, за да бъдат забравени.
Гърдите на Анна се свиха. Даниел никога не беше от типа хора, които пишат цветисти думи. Защо да крие това? Защо да го държи в сакото си?
Тази вечер тя не каза нито дума. Вместо това го наблюдаваше. Всеки поглед, всяка усмивка сега изглеждаха натоварени. Когато най-накрая излезе на разходка, тя го последва от разстояние, сърцето й туптеше.
Даниел не отиде на никакво подозрително място. Отиде в парка. До старата пейка, където се бяха срещнали за първи път като тийнейджъри.
Седна, извади писмото и го прочете бавно под уличното осветление.
Анна се приближи, с сълзи в очите. „За кого е, Даниел?“, прошепна тя.
Той се стресна, но лицето му се омекна. „За теб е.“
Дъхът й спря.
Той обясни, колебливо. Месеци по-рано Анна беше признала, че понякога чувстваше, че бракът им е загубил искрата си. Че й липсваше начинът, по който бяха нещата преди. Даниел не знаеше как да избере подходящите думи в този момент. Затова започна да ги пише, буква по буква, опитвайки се да напомни на нея – и на себе си – защо се е влюбил в нея.
Писмото, което тя намери, беше едно, което той все още не беше имал смелостта да й даде.
Анна се свлече на пейката до него, превзета от емоции. Страхът от предателство се превърна в нещо съвсем друго: тихото, болезнено осъзнаване, че любовта не избледнява – просто понякога се крие, чакайки да бъде изречена отново.
