Когато петгодишната дъщеря на Емили, Клои, започна да разговаря с огледалото в спалнята си, Емили се разсмя. Децата често си измислят въображаеми приятели. Хлои дори беше измислила име за своя: „Дамата в огледалото”.
В началото това беше безобидно. Хлои махаше с ръка към огледалото, кикотеше се и шепнеше тайни. Но скоро Емили забеляза странни подробности.
Хлои каза, че роклите на дамата са „старомодни“. Каза, че дамата знае песни, които Емили никога не й е учила. Една нощ Емили чу Хлои да пее приспивна песен – не от анимационни филми или детската градина, а една запомняща се мелодия, която Емили разпозна слабо от собственото си детство.
Баба й я пееше.
Това я накара да се замисли.
Един следобед Емили попита внимателно: „Хлои, как изглежда дамата?“
Клои се замисли за момент. „Тя е красива. Има къдрава коса, като твоята, но сива. И носи медальон.“
Сърцето на Емили заби. Баба й – прабаба на Клои – носеше къдрава коса. И винаги носеше сребърен медальон.
Разтърсена, Емили отиде на тавана и претърси старите кутии, докато намери албум. Прелисти го, докато стигна до снимка на баба си, когато е била на двайсет години.
Когато Клои влезе, Емили небрежно вдигна снимката. „Знаеш ли коя е тази?“
Очите на Клои светнаха. „Това е тя! Това е дамата в огледалото!“
Емили задържа дъха си.
Баба й беше починала години преди Клои да се роди. Клои никога не беше виждала снимки на нея.
Тази нощ Емили стоеше в стаята на Клои дълго след като дъщеря й беше заспала. Огледалото отразяваше тревожното й лице. За миг й се стори, че видя трептене – не собственото си отражение, а слаб силует на жена, стояща точно зад рамото й.
Тя прошепна тихо, с треперещ глас: „Мамо? Ти ли си?“
Огледалото остана неподвижно.
Но когато се наведе да целуне Клои за лека нощ, сребърният медальон, който баба й беше оставила, изведнъж се стопли на кожата й.
Емили вече не се страхуваше.
