Когато старата къща на Бенсън най-накрая беше продадена, съседите бяха любопитни. В продължение на години тя стоеше празна, с затворени капаци, а градината беше обрасла с плевели. Когато дойде камионът за преместване, хората надникнаха от прозорците, нетърпеливи да видят кой ще се нанесе.
Но никой не се появи.
Поне не се видя.
Пощата изчезна, светлините се запалиха през нощта, но новият съсед не се видя. Никой не излезе да коси тревата или да носи покупки. Завесите останаха затворени.
Месеци наред Сара се чудеше. Тя махаше с ръка, когато минаваше, за всеки случай, но никой не й отговаряше. Беше като че ли къщата беше погълнала новия си обитател.
До една нощ.
Сара не можеше да заспи. Неспокойна, тя отиде в кухнята да си налее чаша вода. Когато погледна през прозореца към задния си двор, сърцето й се разтуптя.
В градината й стоеше един мъж.
Той не мърдаше – просто стоеше напълно неподвижен сред розовите й храсти, с бледо лице в лунната светлина.
Ръката на Сара трепереше и почти изпусна чашата.
Непознатият се обърна леко. И тя го разпозна.
Беше нейният съсед. Този, който никога не излизаше навън.
Събра кураж, отиде до задната врата и включи лампата на верандата. „Мога ли да ви помогна?“ извика тя, опитвайки се да запази гласа си спокоен.
Мъжът мигна, сякаш изненадан. Гласът му беше тих. „Съжалявам. Аз просто… Аз живеех тук.“
Объркана, Сара се приближи. Той обясни на части: беше израснал в нейната къща. Това беше домът на детството му, продаден, когато семейството му изпаднало в затруднение. Когато къщата на Бенсън отсреща била пусната за продажба, той я купил. Но вместо да започне на чисто, останал вътре, гледайки прозорците на къщата, която не можел да забрави.
„Не исках да те уплаша“, каза той, поглеждайки към земята. „Просто… исках да видя отново градината. Майка ми засади тези рози.“
Страхът на Сара се превърна в нещо друго – съжаление. Той не беше заплаха. Беше обсебен. Не от духове, а от спомени, които бяха твърде тежки, за да ги пусне.
От онази нощ нататък Сара продължи да заключва вратите си. Но когато погледна съседа си, тя не видя просто един непознат. Видя история, която може би никога нямаше да разбере напълно – и напомняне, че понякога най-страшните съседи изобщо не са опасни.
Те просто са счупени.
