Откакто се помнеше, старата кула на края на града стоеше празна. Каменните й стени бяха напукани, дървената врата закована, а бръшлян се виеше по стените й като нокти. Децата се предизвикваха да тичат по хълма през нощта, но никой не оставаше дълго.
До една есенна вечер.
Връщайки се към дома, Миа погледна към кулата – и замръзна.
На върха, през счупените прозорци, трептеше слаба светлина.
На следващия ден слуховете се разпространиха бързо. Някои го приписваха на вандали. Други шепнеха за призраци. Но Миа не можеше да го пренебрегне. През уикенда тя убеди трима от приятелите си да се качат на хълма с нея.
Вратата, която някога беше запечатана, сега беше леко отворена. Вътре въздухът беше наситен с миризмата на влажна камък и прах. Те се качиха по тясната стълба, треперещи фенери в ръцете си.
На върха Миа отвори капака на стаята с фенерите.
Светлината беше истинска.
На пода стоеше фенер, чиято пламък все още блестеше слабо, въпреки че там нямаше никой.
До него лежеше дървен сандък. Вътре имаше тетрадки – десетки от тях, подредени спретнато, с изтъркани корици. Миа взе една и я отвори.
Дъхът й спря.
Страниците бяха пълни с записи – имена, дати, тайни за хората в града. Някои от преди десетилетия. Други от последните години.
Тя прелисти до последната страница и замръзна.
Беше почеркът на баба й.
Сърцето на Миа се сви, докато четеше записа. Баба й беше една от наблюдателите на кулата – група, която през годините се редуваше на смени, водейки внимателни записки за всеки в града. Не за да навреди, а за да защити. По време на войната, по време на наводнения, по време на дълги зими, кулата беше начинът им да се уверят, че никой не изчезва незабелязан.
А причината фенерът все още да гори? Баба й сама беше написала:
„За деня, в който внучката ми дойде да го намери. Светлината ще я води.“
Очите на Миа се напълниха със сълзи. Наблюдателната кула не беше обитавана от духове. Тя беше наследство. И сега отговорността беше преминала към нея.
Когато тя и приятелите й си тръгнаха онази нощ, Миа погледна назад към кулата.
Светлината отново трепна – не като предупреждение, а сякаш казваше: добре дошла у дома.
