Когато родителите на Даниел решават да продадат старата си къща, той се връща за последен път, за да помогне с разчистването на тавана. Кутии с играчки, прашни книги и пожълтели фотографии изпълват пространството.
На дъното на един сандък той намери нещо, което не беше виждал от десетилетия: дневника си от детството.
Беше малък, облечен в кожа бележник с името му, написано на вътрешната корица с криви, детски букви. С усмивка той седна на пода на тавана и го отвори.
Първите страници бяха точно такива, каквито ги помнеше — разхвърлян почерк за училищни любовни увлечения, приключения на детската площадка и глупави тайни.
Но докато прелистваше нататък, усмивката му изчезна.
Почеркът се промени.
Все още беше в дневника му, но буквите бяха по-чисти, по-отчетливи – и не бяха негови.
Записите описваха неща, които Даниел не можеше да си спомни, написани като че ли някой друг е живял живота му. „Той крие ключа под третата дъска на пода.“ „Той плаче през нощта, но не знае, че го чувам.“
Студен тръс го обзе. Той никога не беше писал тези думи.
Последните страници бяха най-лошите. Бяха написани със същия странен почерк, но сега се обръщаха директно към него:
„Даниел, чаках те да се върнеш. Не трябваше да го отваряш отново.“
Гърлото му се стегна. Затвори дневника с трясък, пулсът му заби.
Спусна се по стълбите и поиска обяснение от майка си. Тя побледня, погледна дневника. След дълго мълчание прошепна: „Когато беше малък, говореше с някого, когото ние не виждахме. Мислехме, че е въображаем приятел. Веднъж дори му даде дневника си. Никога не ти казахме, защото спря да го споменаваш.“
Даниел почувства гърдите си да се свиват. Таванското помещение изглеждаше по-студено сега.
Тази нощ той остави дневника в старата къща, заключен в сандъка, където беше лежал години наред.
Но понякога, кълнеше се, все още чуваше как се прелистват страниците, когато къщата потъваше в тишина.
