Нина обичаше втора употреба. Можеше с часове да рови из стелажите с забравени дрехи и рафтовете с счупени съдове. Но в събота вниманието й привлече чифт слънчеви очила.
Те бяха кръгли, със златна рамка и тъмнозелени стъкла, скрити в напукан кожен калъф. На етикета беше написано „10 долара“. Тя ги пробва, усмихна се на отражението си и реши, че са идеални.
Когато излезе на улицата под лъчите на обедното слънце, веднага го забеляза.
Улицата изглеждаше по-различно.
Не витрините на магазините и сградите – те бяха същите. Но хората… те не бяха облечени според модата на 2025 година.
Жени с дълги поли и ръкавици вървяха под ръка, мъже с бомбета и бастуни, деца гонеха обръчи по тротоара. Там, където трябваше да бъде автобусът, профуча каруца, теглена от коне.
Нина свали очилата.
Светът се върна към нормалното си състояние – светофари, бръмчащи автомобили, хора в дънки и маратонки.
Пулсът й се ускори. Бавно тя отново сложи очилата.
Светът отново се промени.
Тя се препъваше из квартала, разкъсвана между очарование и страх. Дори въздухът изглеждаше различен през очилата, сякаш беше по-разреден, по-топъл.
Тогава забеляза нещо още по-лошо.
Сред тълпата в ретро дрехи някои хора я гледаха право в очите. Мъже с бледи лица и вдлъбнати очи, жени с твърда стойка. Те не се движеха като останалите – те се движеха към нея.
Сърцето на Нина заби и тя свали очилата. Тълпата изчезна. Това бяха обикновени непознати, които проверяваха телефоните си.
Но когато погледна отражението си във витрината на магазина, тя замръзна.
Дори без очила все още можеше да види един от тях. Висок мъж с бомбе, който стоеше точно зад нея.
