Аз не съм молила за това.
Всичко започна с нещо незначително, като радиошум в дълбините на съзнанието ми. Хората говореха, но не с устата си. Вървях по улицата и изведнъж това се случи — шепот в главата ми.
Изглежда уморен.
Той ли е?
Не го гледай в очите.
Обръщах се, но никой не говореше. Всички изглеждаха нормални. С изключение на мислите им.
Първоначално помислих, че съм полудяла. Но скоро стана ясно: чувах само мисли за себе си.
В магазина за хранителни стоки касиерката се усмихна. Мислите й казваха: Той е мил, но странен. Какво е това с косата му?
Във влака един мъж вдигна поглед от вестника. „Това ли е онзи човек от новините? Не, не може да бъде.“
В спортната зала някой си мислеше: „Той е по-силен, отколкото изглежда. Интересно дали знае за това.“
Където и да отида, чувах мненията на хората за мен в реално време – преценки, фантазии, обиди, тайни.
Беше като живот в зала с огледала, където всяко отражение говореше.
Спрях да излизам на улицата. Спрях да говоря. Дори простите неща станаха непоносими.
Но стана още по-лошо.
Започнах да разбирам това, което хората не казваха на глас — това, което никога не биха казали. Непознати, които ми се усмихваха, мислейки: „Не заслужаваш да си тук“. Приятели, които се шегуваха с мен, мислейки: „Той е жалък“.
Една вечер в бара чух мислите на един мъж: „Днес е онази вечер“. Той ми се усмихна от другия край на стаята. „Най-накрая ще го направя“.
Какво ще направиш? Стомахът ми се обърна.
Той стана и пъхна ръка в джоба на сакото си. Започнах да тичам, сърцето ми туптеше, без да разбера какво точно.
Това вече не беше просто параноя. Това беше оцеляване.
Но после нещо се промени.
Един ден в кафенето влезе една жена. Щом я видях, умът ми замлъкна. Тя седна срещу мен. Усмихна се.
Подготвих се за поток от мисли. Но нищо не се случи.
„Не ме чуваш, нали?“ – тихо каза тя.
Кръвта ми замръзна във вените. „Какво?“
„Търсих те“ – прошепна тя. „Слушал си не тези хора.“
Станах, готов да избягам.
Погледът й се закова на моя. И тогава гласът й изпълни главата ми – чист, спокоен, обмислен:
Не трябва да ги слушаш. Трябва да слушаш мен.
Аз се отдръпнах назад. „Как…“
Те се страхуват от теб, – каза умът й. Ти си опасен. Затова чуваш само мисли за себе си. Те те направиха такъв.
„Кои?“ – издишах аз.
Тя се усмихна леко. Ще ти кажа. Но трябва да спреш да бягаш.
И в този момент всички останали гласове в кафенето замлъкнаха.
Всички се обърнаха, за да ме погледнат.
И всичките им мисли казваха едно и също:
Той се събужда.
