Винаги съм имала силна алергия. Прах, цветен прашец, котешка козина – всичко. Постоянно кихна. Мислех, че това е просто неприятност.
До деня, в който кихнах в метрото.
Жената срещу мен, която прелистваше телефона си, без да ме забелязва, изведнъж вдигна поглед. Погледът й се срещна с моя. И тогава тя се усмихна. Не – не просто се усмихна. Тя засия.
Когато слязох на моята спирка, тя ме последва. „Ей“, каза тя, задъхвайки се. „Мисля… мисля, че те обичам“.
Аз нервно се разсмях и си тръгнах. Странно. Страшно. Вероятно съвпадение.
Но на следващия ден това се повтори.
Аз кихнах в магазина за хранителни стоки. Мъжът, който стоеше на три реда от мен, изведнъж хвърли количката си, подтича към мен и ме хвана за ръката. „Ти си най-красивият човек, когото съм виждал“, прошепна той, отваряйки широко очите си в отчаяние.
До края на седмицата вече не можех да го игнорирам. Всяко кихане беше съпроводено от това, че някой – който и да е – се влюбваше безнадеждно и безумно в мен.
Касиерът на бензиностанцията. Пощальонът. Регулаторът.
И те не бяха сдържани. Те ме следваха, пишеха ми бележки, оставяха цветя пред вратата ми. Една жена пееше с часове под прозореца ми, докато полицията не я отведе.
Ситуацията бързо стана опасна.
Аз кихнах в банката. Касирът прескочи тезгяха, за да ме хване за ръката. Друг път кихнах в задръстване и един мъж остави колата си насред пътя, само за да ми изрази своята преданост.
Спрях да излизам от къщи.
Но кихането не може да се контролира. Една нощ кихнах, докато гледах телевизия. Десет минути по-късно телефонът ми зазвъня и получих съобщение от неизвестен номер: „Не знам защо, но не мога да спра да мисля за теб”.
Вече не бяха само хората наблизо.
Любовта се разпространяваше по-далеч. В интернет. Из целия град. Непознати ме откриха. Хора разпънаха палатки пред апартамента ми.
Опитах се да нося маска. Да се сдържам да не кихам. Но всеки път, когато кихах, настъпваше хаос.
Миналата седмица кихнах три пъти подред. На сутринта на вратата ми бяха залепени над 200 любовни писма.
А после нещата се влошиха.
Кихнах веднъж – само веднъж – и на следващия ден в интернет се появи заглавие: „Сенатор внезапно подава оставка, заявявайки, че се е влюбил“.
Тогава разбрах, че това не е случайно. Не беше просто съвпадение. Киханията ми не просто предизвикваха влюбване. Те променяха живота на хората.
Сега живея в страх от пролетта. Едно кихане може да предизвика бунт. Един пристъп на алергия може да разруши световния ред.
Спрях да отварям прозорците. Спрях да излизам на улицата. За всеки случай спя с носа запушен с кърпички.
Защото, ако кихна още веднъж, не знам кого ще разруша следващия път.
А снощи се събудих от това, че някой стоеше в хола ми.
Стъклени очи. Прекалено широка усмивка.
„Чаках да кихнеш отново“, прошепна тя.
