Анна винаги е обожавала старините. Апартаментът й приличаше на малък музей: порцеланови статуетки, стенни часовници, избледнели гравюри и антикварни книги. Тя вярваше, че старите вещи притежават специална енергия, спомен за хората, които някога са ги ползвали. Ето защо, когато на пазара за стари вещи погледът й се спря на масивно огледало в потъмняла позлатена рамка, тя почувства, че то я „вика“.
Продавачът, сивокос мъж с притворени очи, сякаш специално я чакаше.
— Вземете го — каза той с дрезгав глас. „Но знайте: това огледало показва повече, отколкото е необходимо.“
Анна се усмихна, решила, че това е трик, за да продаде стоката по-скъпо.
Огледалото беше тежко. У дома Анна го избърса с влажна кърпа и стъклото засия толкова ярко, че стаята сякаш се изпълни с нова светлина. Тя поправи косата си пред него и изведнъж забеляза нещо странно: отражението леко се забави. За част от секундата очите й в огледалото не се движеха синхронно с нейните. Тя го приписа на умората и не му обърна внимание.
На следващия ден тя отново се приближи до огледалото – и замръзна. В отражението до очите й се появиха бръчки. Истинското й лице в огледалото в банята оставаше гладко, но именно в антикварното огледало тя се виждаше по-стара.
С всеки изминал ден промените ставаха все по-забележими. На челото й се появяват бръчки, скулите й се спускат, косата й започва да посивява. Анна нервно докосваше лицето си, но кожата й оставаше млада. Само отражението продължаваше да старее.
След седмица огледалото показа още по-голямо безумие: очите на отражението се промениха. Станаха тъмни, чужди, сякаш в тях не се гледаше тя, а някой друг. Когато Анна се отдръпна от ужас, отражението изведнъж… се усмихна. Въпреки че самата тя стоеше неподвижно.
През нощта я събуди странен звук. Сякаш някой шептеше в стаята. Тя скочи и видя: покривалото, с което беше покрила огледалото, беше паднало на пода. Вътре в стъклото трепереха неясни силуети. Гласове я викаха по име, обещаваха да „покажат истината“.
Тя не издържа и се приближи. Този път огледалото не показваше стаята, а картина от бъдещето. Тя стоеше в същата къща, само че стените бяха олющени, а подовете покрити с пукнатини. Анна в отражението беше стара, прегърбена, напълно самотна. И само огледалото стоеше до нея, като единствен спътник в бъдещия й живот.
От този ден Анна започна да забелязва, че собствените й навици се променят. Все по-често седеше пред огледалото, сякаш не можеше да се откъсне от него. Понякога се заварваше да разговаря с отражението си. Гласът вътре й казваше, че той знае съдбата й по-добре от самата нея.
Една вечер огледалото показа нещо ужасно: отражението протегна ръка към нея. Ръката на старицата, костлява и набръчкана, излезе от стъклото за няколко секунди. Анна изкрещя и избяга от стаята. Но когато на сутринта се върна, огледалото отново висеше спокойно, сякаш нищо не се беше случило.
Най-страшното се случи след месец. Анна забеляза, че собственото й лице в действителност започна да се променя: в ъглите на очите й се появиха първите бръчки, а косата й сякаш потъмня. Тя се чувстваше изтощена, уморена, като след дълго боледуване. Огледалото отнемаше младостта й и я даваше на друг образ – този, който живееше от другата страна.
Сега Анна се страхува дори да докосне огледалото. Но където и да отиде, й се струва, че в витрините на магазините и стъклените врати вижда не своето отражение, а чуждо лице. С бръчки и чужди очи.
Огледалото все още стои в спалнята й. Понякога тя чува как някой чука отвътре. И най-страшното е, че Анна не е сигурна, че един ден няма да си смени мястото с този, който живее от другата страна на стъклото.
