Анна никога не е мислила, че в живота й ще се появи котка. От детството си тя обичаше повече кучетата – верни, предани, разбираеми. Но в онази студена есенна вечер всичко се промени. Връщайки се у дома, тя чу жалостиво мяукане от гаражите. Приближавайки се, видя малко червено коте: мръсно, треперещо от студа, но с ярки, пълни с живот очи.
Анна не се замисли. Вдигна го, уви го в шал и го отнесе у дома. Така се появи Рыжик — ласкав, умен и, както скоро се оказа, много необичаен котак.
Първите седмици той се държеше като обикновен домашен любимец: много спеше, мъркаше, тичаше след топката. Но скоро Анна забеляза нещо странно. Всяка сутрин, когато се събуждаше, тя намираше малки предмети до леглото си. Тогава копче, тогава парче от ключ, тогава монета. Рыжик седеше до нея и я гледаше гордо, сякаш се хвалеше с плячката си.
Първоначално Анна се смееше: „Е, ти си крадец! Откъде ги носиш?“ Тя си мислеше, че котката се катери по стълбището, намира боклуци или случайни предмети. Но с времето находките ставаха все по-странни.
Веднъж Рыжик донесе парченце от стара фотография. На избледнелия хартиен късче се различаваха очите на жена. Сърцето на Анна се сви – чертите на лицето й изглеждаха някак познати. Но тя реши, че това е съвпадение.
Няколко дни по-късно котката донесе стар медальон. Малък златен медальон, в който някога явно е имало място за снимка. На капака бяха изрязани инициалите „А.К.“. Анна замръзна. Тези инициали принадлежаха на майка й — Анна Ковалева, която изчезна преди много години, когато Анна беше дете.
Момичето седна на пода, стискайки медальона в ръцете си. Майка й беше обявена за изчезнала. Тя излезе от къщи една вечер и повече не се върна. Роднините й я търсили години наред, подавали заявления в полицията, но всичко се оказа безрезултатно. Баба й отгледа Анна, опитвайки се да я предпази от болката. Но един ден тя тихо каза на внучката си: „Не търси, скъпа. Понякога съдбата не дава отговори.“
И сега в ръцете на Анна беше медальонът на майка й. Сърцето й туптеше толкова силно, че й се струваше, че съседите ще го чуят. „Откъде го е взел? Къде го е намерил?“ – мислеше си тя.
Анна реши да проследи котарака. На следващата сутрин умишлено остави прозореца леко отворен и зачака. Ръждивият, както обикновено, излезе навън и уверено претича през двора. Анна бързо се облече и тръгна след него.
Котът тичаше толкова целенасочено, сякаш знаеше пътя наизуст. Той мина през двора, изскочи на улицата и зави към стара къща наблизо. Анна никога преди не беше влизала там: къщата се смяташе за изоставена, прозорците бяха заковани, а вратите водеха към мрачен мазе.
Ръждивият се промъкна в тясната цепнатина на вратата на мазето. Анна вдъхна дълбоко и го последва. Миризмата на влага и прах я удари в носа. В тъмнината беше студено и зловещо. Котката спря в ъгъла, където стоеше стара дървена кутия, покрита с паяжина.
Анна с треперещи ръце свали капака. Вътре лежаха подредени вещи: стари писма, избледнели фотографии, дамски бижута. На една от фотографиите беше майка й – млада, усмихната, с същия медальон на врата.
Очите на Анна се напълниха със сълзи. Гърдите й се свиха от болка и надежда. Тя прегледа писмата, докато не се натъкна на плик с нейното име. Хартията беше пожълтяла, но почеркът беше разпознаваем.
„Моето мило момиче, ако четеш това, значи съдбата ни е изиграла зъл шега. Не можах да те взема със себе си, но винаги съм те обичала и пазила в сърцето си. Прости ми за мълчанието. Някой ден ще разбереш защо изчезнах…“
Сълзи замъглиха очите й. В главата й се въртяха хиляди въпроси. Къде е изчезнала майка й? Защо я е оставила? Кой е сложил тези писма тук и защо котката ги е намерила?
Но една мисъл прониза Анна с леден студ: ако писмата са били тук през цялото време, значи някой е знаел за това скривалище. И може би този човек е бил съвсем близо.
Тя вдигна глава. В дълбините на мазето се чуха стъпки. Ръжик изсъска, козината по гърба му се изправи. Анна стисна писмото в ръцете си и притисна котарака към себе си.
Стъпките се приближаваха…
Анна замръзна, сърцето й туптеше в гърлото. Стъпките се приближаваха, отеквайки в мазето. Тя притисна Ръжик към себе си и стисна писмото на майка си в ръцете си.
От тъмнината излезе възрастен мъж с фенерче. Лицето му изглеждаше някак познато. Той спря, като видя Анна до кутията.
— Значи все пак си го намерила… — каза той тихо.
— Кой сте вие? — гласът на Анна трепна.
— Аз… съм приятел на майка ти — мъжът сведе поглед. — Обещах да пазя тайната й.
Той седна на старата кутия, сякаш уморен да носи тази тежест. Разказът му беше откъслечен, но всяка дума пронизваше сърцето на Анна. Майка й не беше изчезнала случайно. Тя беше въвлечена в история, за която не можеше да разкаже дори на най-близките си. Заплахата висеше и над нея, и над дъщеря й. Затова Анна-старша остави момиченцето на грижите на баба си и си тръгна, за да я спаси.
— Тя вярваше, че един ден ще го намериш — каза мъжът, като кимна към кутията. — Но се надяваше, че това ще стане по-късно. Когато си готова.
Анна седеше мълчаливо, притискайки писмата към гърдите си. Чувстваше болка, гняв, но и странно облекчение: майка й не я беше изоставила от безразличие, а се беше пожертвала заради нея.
Ръждивият котарак тихо мяука и се опре в ръката й, сякаш напомняйки, че именно той е помогнал да се разкрие истината.
Анна се изправи и погледна мъжа:
— А къде е тя сега? Жива ли е?
Старецът въздъхна. Очите му блеснаха в слабата светлина на фенера.
— Понякога тайните трябва да останат тайни — отговори той и изчезна в мрака, оставяйки я сама.
В мазето отново настъпи тишина. Анна знаеше, че й останаха само писмата, медальонът и спомените. Но за първи път от много години насам в сърцето си тя почувства, че майка й е била до нея през цялото това време.
А Ръжик се сви на кълбо в краката й, сякаш беше изпълнил мисията си.
