Семейство Волкови отдавна мечтаеше за собствен дом. Когато им предложиха да купят стара сграда в покрайнините на малък град, те не се замислиха дълго. Къщата беше просторна: три стаи, таванско помещение, голяма градина с ябълкови дървета. Вярно, жилището беше старо — подовете скърцаха, покривът на места пропускаше. Но Марина, майката на семейството, вярваше, че с малко ремонт къщата ще стане уютна.
Първите седмици те живееха спокойно. Дъщеря им Лиза се радваше на градината, тичаше боса по тревата. Вечерите вечеряха на верандата и слушаха пеенето на птиците. Изглеждаше, че животът най-накрая е намерил своя ритъм. Но скоро в къщата започна да се случва нещо странно.
Всяка нощ Марина чуваше леки стъпки в коридора. Съпругът й я уверяваше, че това е игра на въображението – скърцане на дъските или вятър. Но тревогата нарастваше. И всичко се усили, когато до портата им се появи странно момче.
Беше слаб, блед, с износена яке, на около десет години. Не пророни нито дума. Просто се приближаваше до портата, гледаше прозорците на къщата и… подлагаше под вратата сгънат лист хартия.
Първоначално това изглеждаше безобидно. Но когато Марина разгъна първия лист, сърцето й се сви. На него беше написано с детски почерк:
„Аз съм тук. Вие също ме чувате ли?“
След ден се появи нова бележка:
„Не влизайте на тавана. Той се събужда“.
Марина показа бележката на съпруга си. Той я отхвърли с ръка, казвайки, че е детска шега. Но същата нощ Лиза се събуди в сълзи. Тя каза, че е чула стъпки точно над леглото си.
„Някой е ходил там, мамо!“ – хлипаше момиченцето.
На следващата сутрин пред вратата отново лежеше листче:
„Той обича децата“.
Марина вече не можеше да спи спокойно. Започна да забелязва, че момчето се появява винаги по едно и също време – точно в полунощ. Той не говореше, не се усмихваше, само оставяше бележките си и изчезваше.
Един ден баща й реши да се качи на тавана. С фенерче отвори скърцащата врата. Прахът я удари в лицето и тя се разкашля. В ъгъла на тавана стоеше малко детско креватче, покрито с паяжина. А до него, на стената, издраскано с нещо остро, се простираше думата:
„Чакам“.
Мъжът бързо слезе долу, блед като платно. В този момент Марина чу тихия смях зад прозореца. Тя погледна навън и в тъмнината забеляза същия момче. Очите му блестяха.
Жената изтича в двора, но момчето вече го нямаше. Само на верандата лежеше нова бележка.
Само две думи:
„Не съм аз“.
На следващия ден Марина се опита да разбере от съседите за семейството на момчето. Съседката-старица се прекръсти и каза:
— Волковските имаха смелостта да се нанесат там… А вие не знаете нищо за тази къща? Преди десет години тук живееше едно семейство. Казват, че момчето им е умряло при странни обстоятелства. Оттогава никой не е оставал дълго в къщата.
Марина с треперещи ръце извади една от бележките. Подписът отдолу беше „Петя“. Тя попита съседката:
— Как се казваше момчето?
— Петя, — отговори старицата.
На Марина й се замая главата.
Най-страшното се случи по-късно. Една сутрин Марина случайно видя албума за рисуване на дъщеря си. На една от страниците Лиза беше нарисувала момчето до портата и под рисунката беше написала същото име: „Петя“.
„Откъде знаеш как се казва?“, попита тя дъщеря си, усещайки как студ преминава по гърба й.
Лиза погледна майка си с широко отворени очи и каза:
„Сам ми каза. През нощта.“
Същия месец семейството се изнесе от дома. Но Марина все още пази една от бележките. Защото почеркът върху нея съвпадаше точно с почерка на дъщеря й.
