Марина никога не се е смятала за любопитен човек. Животът й течеше спокойно: работа в офиса, редки срещи с приятели, вечерни обаждания от майка й. След смъртта на баба си тя наследи апартамент в стара къща — и сега прекарваше цялото си време именно там.
Старата къща живееше свой собствен живот. Нощем тръбите бучаха, дъските скърцаха, от съседните апартаменти се чуваше кашлица и шум от телевизори. Но имаше един странен звук, който не спираше да тревожи Марина. Всеки път, когато минаваше боса през банята и стъпваше на една плочка до стената, под крака й нещо звънеше. Метален, глух, кратък звук.
Първоначално тя не обръщаше внимание: старата къща, кой знае. Но постепенно това се превърна в натрапчива мисъл. Тя специално стъпваше на тази плочка отново и отново, вслушвайки се в звъна. И колкото повече слушаше, толкова по-силно усещаше, че зад това се крие нещо повече от просто съвпадение.
Една нощ Марина се събуди от жажда. Взе чаша с вода, премина по коридора и отново чу този звук. В тишината той беше особено отчетлив, сякаш някой беше ударил с лъжица по метал точно под крака й. Сърцето й затупа и в главата й профуча мисълта: ами ако там има нещо скрито?
На сутринта тя взе нож, отвертка и, колебаейки се, започна да подкопава плочката. Тя се поддаде неочаквано лесно — сякаш някой предварително беше разхлабил лепилото. Под плочката се оказа малка кухина. Марина внимателно промуши пръстите си там и извади пакет, увит в промаслена тъкан.
Вътре се оказа стара медал, изтъркан, но все още блестящ, и писмо, сгънато на четири. Хартията беше пожълтяла, но мастилото се беше запазило.
Марина разгъна листа и започна да чете.
„Ако четеш това, значи не съм успял да се върна. Но знай: винаги съм те обичал. Този апартамент пази не само стените, но и съдбата ми…“
Писмото беше адресирано до жена на име Анна. Марина замръзна. Анна беше името на баба й.
Авторът на писмото беше някой си Виктор. Той пишеше, че го вземат на фронта и обещаваше да се върне. Ако съдбата се окаже по-силна, това писмо трябваше да напомни на Анна за чувствата му. Медала беше скрил под плочката, „за да остане споменът за него до нея“.
Марина прочете писмото няколко пъти, без да вярва на очите си. Баба й беше прекарала целия си живот с друг мъж – дядо й, строг, но добър човек. Никога в семейството не се беше споменавало името Виктор. Никога! Баба й разказваше за младостта си, за трудните следвоенни години, но този човек сякаш не беше съществувал.
Марина седеше на студения под и усещаше как познатият й свят се руши. В гърдите й се натрупваше остра носталгия, защото писмото разкриваше ужасна тайна: баба й е обичала друг мъж, чакала го е да се върне от войната… но той така и не се е върнал.
Тя затвори очи и си представи младата Анна – красива, пълна с надежди, четяща това писмо и разбираща, че любимият й е загинал. Какво е било за нея да живее цял живот до друг човек, да пази мълчание и тайна в сърцето си?
Но писмото не свършваше дотук. Последните редове накараха Марина да изтръпне:
„Все пак ще се върна. Чакай ме вкъщи. Дори и да минат години.“
Тези думи сякаш отекнаха като ехо в стените на апартамента. Марина почувства как по кожата й премина студ. И точно в този момент тя чу – от дълбините на апартамента се чу шум от скърцане на врата.
Тя знаеше, че е сама вкъщи.
Първо реши, че е вятърът. Но прозорецът беше затворен. После помисли, че са съседите. Но звукът явно идваше отвътре. Скрипът се повтори, бавен, протяжен, като стъпки по стария под.
Марина стисна писмото в ръцете си, медалът иззвъня по плочките. Тишината беше потискаща и всяко нейно вдишване изглеждаше по-силно. Вътре в нея се надигна първобитен страх.
Тя не се реши да излезе от банята. Седеше неподвижно, вслушвайки се във всеки звук. Сърцето й туптеше силно и й се струваше, че всеки момент ще изскочи от гърдите й.
Може би Виктор наистина се беше върнал?
Или това беше само въображението й?
Но някъде в дълбините на апартамента се чу тихо мъжко шептене.
