Клара вземаше влака в 8:05 всяка сутрин, откакто започна новата си работа. Рутината беше скучна, предсказуема: същият претъпкан вагон, същото превъртане на телефона, същите уморени пътници.
До една вторнишка сутрин.
Тя седна на празно място до по-възрастен мъж, който прелистваше малък, износен бележник. Нищо необичайно — докато погледът на Клара не се спря и тя не забеляза почерка.
Гърдите й се свиха.
Беше нейният.
Не просто подобен. Идентичен.
Мъжът четеше дневника от детството й – същият, който тя беше скрила в кутия за обувки под леглото си, докато не го изхвърли в коша преди години.
Клара се наведе по-близо, гърлото й беше сухо. На страницата видя думи, които си спомняше, че беше написала на осем години, с криви букви: „Днес плаках, защото мама забрави да ме вземе от училище.“
Ръцете й трепереха. „Откъде го взехте?“ прошепна тя.
Мъжът не погледна нагоре. „Хубава история е“, каза той спокойно и обърна следващата страница.
„Това е мое“, промърмори Клара. „Това е лично.“
Мъжът бавно вдигна поглед, очите му бяха остри и странно познати. „Лично? Ти ми го даде.“
Стомахът на Клара се обърна. „Не, не съм! Изхвърлих този дневник преди години!“
Той се усмихна леко. „Знам. Така го намерих.“
Преди да успее да проговори, той прелисти до последната страница. Пулсът на Клара зашумя в ушите й.
Последният запис не беше от детството й. Беше от днес.
И с нейния почерк гласеше:
„В сутрешния влак седях до мъж, който знаеше всичко за мен.“
Клара мигна от шок, дишаше плитко. Погледна нагоре – но мъжът го нямаше.
Седалката до нея беше празна.
Дневникът лежеше отворен в скута й.
