Когато Хана се премести в новия си апартамент, с облекчение откри, че пералнята работи. Беше стара и шумна, но спестяваше на Хана безкрайните ходене до пералнята.
Когато обаче за първи път използва пералнята, се случи нещо странно.
Тя извади от машината дънки и тениски, а на дъното лежеше копринена ръкавица.
Не чифт, а само една. Кремава, нежна, сякаш от 1920-те години.
Тя не обърна внимание на това, предполагайки, че е оставена от предишния наемател. Тя я отхвърли настрани.
Но следващата седмица това се повтори.
Този път сред бельото й се оказа детска моряшка шапка с изтъркани краища. Никога преди не я беше виждала.
И това продължи.
Всяко пране се появяваше нещо, което не беше нейно. Дантелена яка. Верижка от мъжки джобен часовник. Шал, от който леко миришеше на дим.
Шкафът й постепенно се пълнеше с тези странни реликви. Опита се да попита домакина, но той само сви рамене. „Тази стара машина е тук от по-дълго време от мен.“
Една нощ любопитството надделя. Тя остана в пералното помещение, седнала на стол, и наблюдаваше как пералнята пере дрехите й. Гърмящият шум ставаше все по-силен, барабанът трепереше.
Когато най-накрая спря, тя отвори вратата.
Вътре, заедно с бельото й, лежеше рокля.
Не сгъната, не смачкана – сгъната внимателно, сякаш някой я беше сложил там с грижа.
Беше от тъмно син сатен и блестеше под ярката светлина. Когато Хана го вдигна, от джоба му падна сгъната хартийка.
Тя задържа дъха си, докато четеше думите, написани с аккуратен почерк:
„Все още чакаме останалите й вещи“.
Пералнята тихо бръмчеше зад гърба й, сякаш искаше да каже още нещо.
