Сара беше жена, която забелязваше всичко. Забелязваше, когато съседите сменяха завесите, когато бариста й направи нова прическа, когато кучето й без причина седеше и гледаше стената. Тя не беше параноична, просто беше наблюдателна. Затова първа забеляза, че сянката й… не беше като обикновено.
Всичко започна незабележимо. Един ден тя се прибираше у дома и късното слънце разтягаше силуета й по тротоара. Но сянката й не беше синхронизирана с крачките й. Тя изоставаше с половин секунда, почти като лошо видео. Тя мигна, спря и се засмя на себе си. Може би беше уморена. Може би беше игра на светлината.
Но на следващия ден това се повтори.
Когато махна с ръка на своя приятел от другата страна на улицата, ръката на сянката й се вдигна по-бавно, а след това замръзна, с пръсти, извити под неестествен ъгъл. Тя изтръпна от студ.
През следващата седмица разликата се увеличи. Сянката й вече не повтаряше движенията й с точност. Понякога главата й се накланяше в неправилна посока. Понякога, когато стоеше неподвижно, тя се движеше, сякаш се оглеждаше наоколо.
Една вечер Сара седеше на леглото, а лампата хвърляше силуета й върху стената. Сянката й вдигна ръка, въпреки че тя не се движеше. Тя замръзна. Ръката посочи нощното й шкафче.
Сърцето й туптеше в гърдите, когато отвори чекмеджето. Вътре намери стара снимка, за която не си спомняше – семеен портрет, избледнял и разкъсан. Лицата приличаха на нейното, но не напълно. Тя беше на снимката… само по-млада, стояща до хора, които никога не беше срещала.
Тази нощ сянката й написа нещо на стената. Не с мастило, не с драскотини, а с фигури – прегънати в букви. „МАХНИ СЕ“.
Сара задържа дъха си. Да се махне от какво? Да се махне от кого?
На следващия ден сянката й стана по-смела. В кухнята тя се изправи на височина и дължина, сочейки към прозореца, сякаш я предупреждаваше. Когато погледна към улицата, й се стори, че видя някого, който стоеше от другата страна на улицата и я наблюдаваше. Но когато мигна, той вече го нямаше.
Тя не каза на никого. Как би могла? „Сянката ми е жива“ – това не е нещо, което можеш да признаеш, без да изглеждаш луда.
И тогава дойде нощта, която промени всичко.
Беше късно, в къщата беше тихо и Сара заключваше задната врата. Светлината от верандата светеше зад гърба й, хвърляйки силуета й на земята. Но този път, когато тя направи крачка напред, сянката й не се помръдна. Тя остана на прага, изпъната и замръзнала, като човек, който отказва да влезе.
„Хайде…“ – прошепна тя, наполовина на шега, наполовина умолително.
Сянката наведе глава. После се обърна… и си тръгна.
Сара се подкоси. Гледаше как сянката й се отделя напълно, крачейки в тъмнината, оставяйки тялото й студено и непоносимо леко, сякаш нещо важно беше изтръгнато от него.
За първи път в живота си тя не хвърляше сянка.
А на следващата сутрин, когато изгря слънцето, тя забеляза нещо ужасяващо.
Тъмният контур, който следваше съседа й… не беше техен.
Беше неин.
