Сем се занимаваше с гмуркане от много години. Коралови рифове, потънали кораби, пещери — той мислеше, че е видял всичко.
До онзи ден.
Той се намираше на дълбочина около десет метра, плавайки над пясъчното дъно, когато забеляза нещо странно в далечината. Първо помисли, че са останки от кораб. Но когато се приближи, сърцето му заби по-силно.
Това не беше част от кораб.
Това беше врата.
Дървена врата, стояща вертикално в пясъка, изветряла, но цяла. Повърхността й беше покрита с миди, а около рамката лениво се виеха водорасли. Но тя стоеше отделно – не беше прикрепена нито към стени, нито към каквито и да било конструкции. Просто врата, стояща там, където не трябваше да има врата.
Сем застина пред нея, от регулатора му се издигаха мехурчета. Мозъкът му крещеше да се върне назад. Но любопитството го държеше на място.
Тогава забеляза нещо, което му сви стомаха.
Вратата беше леко отворена. И през процепа проникваше светлина.
Не слънчева светлина.
Топла, златиста светлина, като от лампа в нечия всекидневна. Почти можеше да различи формата на стол.
Ръката му трепереше, когато я протегна. Дръжката беше студена метална под ръкавицата му. Вратата скърцаше, дори под водата това звучеше като приглушен стон, и се отвори.
За част от секундата Сам видя ясно: уютна стая с мокет, рафтове и фотографии по стените.
Място, което нямаше нищо общо с морското дъно.
Тогава – вътре се размърда сянка.
Сам отскочи назад. Вратата се затръшна с такава сила, че вдигна пясък около себе си.
И когато той мигна, тя изчезна.
Дъното на морето беше празно. Само пясък и вода, простиращи се в далечината.
Сам плуваше там, гърдите му се повдигаха, мехурчета бързо се издигаха нагоре. Той нямаше да каже на никого.
Но няколко седмици по-късно, когато прояви подводната си камера, кръвта му се вледени.
В ъгъла на една от снимките – точно зад него – имаше врата.
Леко отворена.
