Ема се събуди, задушавайки се, цялата в пот, със сърцето, което туптеше, сякаш беше пробягала маратон. Но това не беше обикновен кошмар. Дори не беше сън.
Тя си спомняше неща — ярки, подробни спомени — но те не бяха нейни. Топлият смях на мъжа по време на закуска. Златният годежен пръстен на пръста й. Малката синя къщичка с олющена боя и люлки на верандата, които скърцаха, когато духаше вятърът.
Проблемът беше прост: Ема никога не беше се омъжвала. Тя живееше сама, в градски апартамент, заобиколена от съседи, с които почти не говореше. Мъжът, когото тя помнеше, съпругът от спомените й, не съществуваше. Поне не в нейния свят.
Първите няколко часа тя се опитваше да го отхвърли. Може би беше просто сън, който я беше засегнал прекалено силно. Може би мозъкът й й играеше шега. Но детайлите не изчезваха. Тя помнеше звука на отварящите се чекмеджета, миризмата на стари кафени утайки, скърцането на мрежестата врата.
Това беше прекалено реално. Прекалено остро.
Тя потърси в Google града, който постоянно се появяваше в спомените й – малко място, в което никога не беше била, на два часа път с кола от нея. Тя почти затвори лаптопа, когато в списъка се появи точното име на улицата.
Елмвуд Авеню. Къща № 14.
Ръцете й трепереха на волана, когато отиваше там на следващата сутрин. С всеки километър стомахът й се свиваше все по-силно, сякаш се приближаваше към нещо, което не трябваше да докосва.
И тогава го видя.
Малка синя къщичка. Люлка на верандата. Олющена боя. Точно както го помнеше.
Ема спря, неспособна да диша. Тя прошепна на себе си: „Това е реално. Това е реално.“
Тя не смяташе да излиза от колата. Достатъчно беше един поглед. Доказателство, че не е полудяла. Доказателство, че е станало нещо невъзможно.
Но тогава входната врата се отвори.
От нея излезе мъж. Като я видя, той замръзна. Лицето му побледня, а след това се изкриви от нещо между ужас и скръб.
„Ема?“ – прошепна той, сякаш изговарянето на името й му причиняваше болка.
Тя излезе от колата, думите заседнаха в гърлото й. „Аз… познавам ли ви?“
Очите му се напълниха със сълзи. Гласът му трепереше.
„Ти си моята съпруга.“
Кръвта на Ема замръзна във вените й.
Искаше да избяга, но краката й не я слушаха. Искаше да крещи, но гласът й не я слушаше. И тогава от къщата се чу детски глас:
„Мамо?“
