Том живееше сам в тихо апартамент над малка пекарна. Мястото не беше луксозно, но беше негово — уютно, познато, предсказуемо. Нощем обичаше да лежи на дивана, да разглежда телефона си, успокоен от слабия аромат на прясно хляб, идващ отдолу.
Ето защо веднага го забеляза.
Една вечер, когато се простря на дивана, погледът му падна върху тавана. И там, в мекатата светлина на лампата, той видя това: единичен отпечатък от боса нога.
Не петно, не следи. Ясен, прашен отпечатък от човешка стъпка.
На тавана.
Том се намръщи и придвижи стола. Докосна се до отпечатъка – той беше истински. Прахът се залепи за пръстите му. Но на горния етаж нямаше съседи. Над него имаше само покрив.
Каза си, че това не означава нищо. Може би беше плод на въображението му, остатък от ремонт, направен преди много години. Легна да спи с тревога.
На следващата нощ се появиха още три.
Малки, прашни отпечатъци, подредени в линия.
На следващата нощ вече бяха седем.
Те се простираха по тавана му, сякаш някой ходеше насам-натам – не, сякаш някой живееше там.
Том вече не можеше да го игнорира. Обади се на хазяина си, който се кълнеше, че таванът е бил запечатан в продължение на много години. „Няма как да има някой там“, настояваше хазяинът. Но Том знаеше какво е видял.
Всяка сутрин ставаха все повече.
Опитваше се да ги изтрие. Но следите се появяваха отново – свежи, ясни, сякаш някой беше минал бос по праха само преди няколко часа.
И тогава дойде нощта, в която не можеше да заспи. Лежеше без сън и гледаше нагоре. В 2:47 сутринта го чу.
Скрип.
Още един.
Меки, ритмични стъпки точно над леглото му.
Сърцето му заби. „Ей?“ – прошепна той.
Стъпките спряха.
Дълго време в стаята цареше тишина. После, което изглеждаше невъзможно, следите по тавана започнаха да се множат – една след друга, сякаш невидими крака вървяха над него в този момент.
Том скочи от леглото, треперещ. Останалата част от нощта почти не спа.
Но на следващата сутрин видя нещо, което почти го накара да си тръгне завинаги.
Отпечатъците вече не бяха само на тавана.
Започнаха да се спускат по стените.
Ден след ден те пълзеха все по-надолу – следи от прашни човешки крака, приближаващи се към пода. Приближаващи се към него.
В отчаяние Том се обади на сестра си и я умоляваше да дойде и да види сама. Тя дойде вечерта, настроена скептично. Но когато влезе в къщата и погледна нагоре, лицето й побледня.
„Том… те са свежи. Прахът още не е улягнал.“
Тази нощ тя остана при него. Заедно лежаха без да спят и наблюдаваха. В 3 часа сутринта скърцанията се върнаха. Стъпките ехото се разнасяше бавно, нарочно. И тогава те видяха това.
Боса следа се оформи пред очите им.
Прахът се премести, събра се и остави отпечатък на тавана. После още един. И още един.
Сестра му го хвана за ръката. „Том, те вече не ходят напречно.“
Тя беше права.
Отпечатъците вече не се движеха хоризонтално.
Те слизаха направо надолу – право към леглото му.
И последното, което Том запомни, преди да изгуби съзнание, беше формата на пълноценна човешка стъпка, притисната към стената… пръстите се огъваха, сякаш тя се опитваше да премине през нея.
