Казвам се Марк. Живея край морето и прекарвам целия си живот на вода — работя на малка рибарска лодка заедно с моя приятел Робърт. Ние с него познаваме всеки завой на залива, всеки навик на вълните. И изглеждаше, че морето за нас е роден дом, в който вече не може да има никакви изненади.
Но един ден се случи нещо, което завинаги промени отношението ми към океана.
Сутринта беше обикновена. Излязохме в морето рано, слънцето тъкмо започваше да изгрява, въздухът беше свеж. Водата блестеше и изглеждаше, че ще бъде лек и спокоен ден. Хвърлихме мрежите и седяхме, разговаряйки за дреболии.
И тогава забелязах движение до самата лодка. Малък силует се плъзгаше във водата до нас.
„Гледай“, казах на Робърт, „делфин“.
Наистина, до нас плуваше малък делфин. Много млад, не по-голям от два метра. Той се държеше близо до лодката, сякаш търсеше компания.
Първо си помислихме, че е обикновено любопитство. Делфините понякога съпътстват лодките. Но този беше различен. Той не се отдалечаваше. Плуваше след нас с часове, сякаш не искаше да ни остави.
Забелязах, че понякога изплуваше, гледаше право към мен – и в тези очи имаше нещо човешко, нещо молещо.
„Може би е изгубил майка си?”, предположи Робърт. „Или стадото му е далеч.”
Аз кимнах, но вътре в мен имаше странно чувство. Сякаш искаше да каже нещо.
Спряхме, изключихме мотора. И делфинът също спря, започна да кръжи около лодката. После изведнъж скочи високо над водата. И в този момент видях нещо, което ме накара да извикам.
На корема му, малко под перката, имаше широка следа от мрежа. Груб белег, сякаш въже някога се е забило в тялото му и дълго не го е пускало.
Замръзнах. Всичко стана ясно: това малко същество е попаднало в рибарска мрежа и по чудо се е измъкнало. Но сега беше само.
— Той търси защита — тихо казах аз.
Ние му подадохме риба. Делфинът внимателно взе храната и отново погледна право в очите ни. В този момент разбрах: той ни вярва.
През следващите дни той отново идваше до лодката. Дори започнахме да го чакаме. Той ни придружаваше в морето, играеше до нас, скачаше във въздуха. Забелязах, че когато чуеше звука на мотора, той бързаше към нас.
Но историята взе неочакван обрат.
Една сутрин той не дойде. Чакахме, взирайки се в вълните, но го нямаше. Почувствах странна празнота. Сякаш бях загубил близък човек.
Минаха няколко дни. И изведнъж в далечината видях познатата силует. Сърцето ми заби по-бързо. Той не плуваше сам. До него имаше още два делфина. Възрастни. Те се въртяха около него, а той сякаш ни представяше на тях.
И в този момент разбрах: той се е върнал при своите. Намерил е семейство.
Робърт и аз мълчаливо гледахме как тримата се отдалечават към хоризонта. Изпитвах радост и тъга едновременно.
Но най-странното се случи след това.
След седмица отново излязохме в морето. В един момент до лодката се появиха делфини. Бяха три. Сред тях беше и нашето бебе. Той се приближи най-много, скочи във въздуха и ни обля с пръски от главата до краката. А когато отново изплува, в зъбите си държеше старо въже – парче от мрежа. Хвърли го право на борда на лодката.
Гледах този парченце и разбрах: това беше неговият начин да каже „благодаря”.
Оттогава са минали няколко години. Но понякога, когато излизам в морето и виждам в далечината скачащи делфини, вярвам, че сред тях е и той. И всеки път ми се струва, че той отново и отново предизвиква света – и ни напомня, че дори най-малките същества помнят доброто.
