След смъртта на майка й животът сякаш спря.
Къщата стана тиха и чужда. Вещите стояха на местата си, но сякаш бяха загубили смисъла си. Дори въздухът в апартамента изглеждаше различен – тежък, празен, без аромата на ванилия и кафе, които преди изпълваха сутринта.
Баща ми мълчеше.
Той не плачеше, не споделяше спомени, не разказваше на никого колко му е тежко. Просто живееше – ден след ден, като по график. Закуска, работа, вечеря, телевизор, тишина.
А аз не можех.
Бях ядосана. На него, на себе си, на целия свят. Изглеждаше, че ако той е толкова спокоен, значи не му пука.
Минаха две години.
И ето, една вечер телефонът зазвъня.
Видях името му на екрана, но дълго не се решавах да отговоря. Все пак натиснах „приеми“.
„Здравей“, каза той тихо. „Исках да ти кажа нещо.“
Пауза.
„Ожених се.“
След тези думи в гърдите ми сякаш щракна превключвател. Не казах нищо. Просто затворих слушалката.
Не общувахме месеци наред. Той ми се обаждаше – аз не вдигах. Той ми пишеше – аз не отговарях.
Струваше ми се, че е предал спомена за майка ми. Че я е заменил с някой друг, сякаш можеше просто да изтрие един човек и да впише друг.
А после дойде кратко съобщение:
„Просто ела. Без повод.“
Дълго стоях пред вратата на дома му, без да се решавам да натисна звънеца. Сърцето ми туптеше, дланите ми се изпотиха. В главата ми се въртяха мисли: „Защо изобщо дойдох тук? Какво ще кажа? Как да погледна жената, която сега живее тук?“
Вратата отвори тя.
Жена на около четиридесет години – с добри, но малко нащрек очи.
„Здравей“, каза тя тихо. „Аз съм Анна.“
„Знам“, отговорих студено.
Тя се отмести, пропускайки ме в къщата.
Всичко вътре беше почти същото като преди – но с малки промени.
Завесите – същите, вазата на мама на перваза – също. Само че сега в нея имаше свежи цветя.
На рафта се бяха появили нови книги, в ъгъла – малък зелен фикус. Миришеше на нещо топло, уютно… и неочаквано познато – канела и ябълки.
„Чай?“ – попита тя.
Исках да кажа „не“, но защо ли не кимнах.
Седнахме на масата. Мълчаливо. Аз разглеждах чашата, тя – мен. В стаята цареше неловко мълчание, в което дори тиктакането на часовника изглеждаше шумно.
„Знам, че вероятно ти е неприятно, че съм тук“, най-накрая каза тя.
— Не искам да замествам нищо. Просто… исках домът отново да оживее.
Не отговорих. Не защото не исках — просто не знаех какво да кажа.
Анна стана, приближи се до скрина и отвори долното чекмедже.
Извади оттам бяла кутия с син панделка. Разпознах я веднага.
Кутията на мама.
Помнех как мама я вадеше само по специални поводи – за да сложи в нея писма, снимки, бележки, малки „съкровища“ от живота си.
– Намерих я, когато се местих – каза Анна. – Не можах да я изхвърля. Все пак тя все още е част от този дом, нали?
Наведох се по-близо.
Вътре имаше познати неща: топъл вълнен шал, стар парфюм, пожълтяло писмо и бележник.
Ароматът на парфюма беше същият – нежен, като мама.
Очите ми се насълзиха.
Исках да кажа „благодаря“, но вместо това просто се разплаках. Тихо, без думи, като дете, на което най-накрая са позволили да изплаче всичко, което е носело в себе си.
Анна не се приближи. Не ме прегърна. Просто стоеше до мен – мълчаливо, спокойно, сякаш с присъствието си казваше: аз съм до теб, не бързай.
Дълго седяхме така – аз с кутията, тя с чаша чай.
И за първи път от две години насам ми стана по-леко.
Изведнъж разбрах: тя не беше дошла, за да замести майка ми. Тя беше дошла, за да запази мястото й.
И може би това беше точно това, от което се нуждаеше нашият дом.
Когато си тръгвах, Анна каза:
— Ела, когато пожелаеш. Тук има чай и шарлотка. Тази, с канела.
За първи път от дълго време насам се усмихнах.
На улицата беше хладно, но вътре стана наистина топло.
