Живея в малък град, където всички се познават. Нашият съсед на име Том винаги е бил странен човек: общувал е с малко хора, рядко излизал е в двора, но за сметка на това обичал да се хвали с „екзотичната си колекция”. Твърдял е, че отглежда у дома си истинска питон, ручна и напълно безопасна.
Аз и съпругата ми се смеехме на това: ами, човекът си държи змия, негова работа. Понякога той дори я показваше на децата от двора ни – огромна, лъскава, навита на пръстени. Децата изпулваха очи, а възрастните учтиво кимаха. Том уверяваше:
„Тя е добра, свикнала е с мен, няма да направи нищо лошо.“
Но една нощ чух странен шум в задния двор. Първо помислих, че е котка. Излязох с фенерче и замръзнах. По тревата се виеше огромна змия. Веднага разбрах, че е питонът на съседа.
Сърцето ми се качи в гърлото. Дъщеря ми спеше в къщата. Хвърлих се да взема лопатата, но се спрях: змията не проявяваше агресия, сякаш търсеше нещо. Върнах се внимателно и се обадих на Том:
— Твоята питон е в двора ми.
Той отговори прекалено спокойно:
— Нека си остане там. Скоро ще дойда.
Тази фраза ми се стори странна. Но аз чаках. След десет минути Том се появи с чувал. Той уверено се приближи до змията, но тя не се хвърли към него. Напротив, попълзя към сарая, където съхранявахме стари вещи.
Том се намръщи. Забелязах, че е нервен. Отворихме вратата на плевнята и това, което видяхме, ме накара да изтръпна. В ъгъла имаше цяло гнездо. Кутии, парцали, слама – всичко беше в движение. И там, сред този хаос, се мърдаха още няколко змии. Малки, но явно не домашни.
– Какво означава това? – прошепнах аз.
Том побледня.
„Тя… тя не е просто домашен любимец“, каза той. „Тя е женска. Мислех, че не може да снесе яйца без мъжка. Но съм се заблудил.“
Аз се отдръпнах. В главата ми всичко се обърка: оказва се, че в нашия квартал през цялото време е живяла не една змия, а цяло семейство.
— Колко са тук? — попитах аз.
— Не знам — отговори той с треперещ глас. — Те се излюпват постепенно…
Погледнахме се и в този момент една от малките змии вдигна глава и изсъска. Том бързо хвана питона, хвърли го в чантата и заповяда:
— Никому нито дума. Аз сам ще се оправя.
Но на следващата сутрин слуховете вече се бяха разпространили из целия двор. Децата бяха видели как той влачеше торбата, съседите разказваха за странни шумове през нощта. А аз през цялото време мислех за едно: ако той „се оправи“, как ще го направи? Ще ги пусне в полето? Или отново ще се опита да ги държи вкъщи?
След няколко дни отново забелязах шум в градината. Но този път змията не беше сама. Бяха две. Малки, но бързи. Взех фенерчето и погледнах по-внимателно. На тревата лежеше малък предмет – парче кожа, което змиите хвърлят.
Разбрах, че те растат. И че това вече не е просто странност на съседа. Това е заплаха.
Том после дълго се оправдаваше. Казваше, че е искал „да докаже на света, че дори змиите могат да бъдат приятели на човека“. Но аз видях в очите му – той вече не контролира ситуацията.
И най-страшната мисъл не ми даваше покой: ако някой ден отново чуя шум през нощта, не е сигурно, че това ще е питонът на съседа. Може би ще са „децата“ му, които са си избрали нов дом.
Сега, когато влизам в градината си и чуя и най-малкия шум в тревата, вътре в мен всичко се вледенява. Защото знам: един ден всички ще разберем, че „питомецът“ на съседа е оставил след себе си наследство… и то не само в неговия дом.
