Казвам се Питър и цял живот съм прекарал в малко крайморско градче. Риболовът беше моето занимание и хоби, отдушник и източник на доходи. Познавах всяка вълна, всеки камък в нашата бухта. Изглеждаше, че нищо вече не може да ме изненада. Но една сутрин всичко се промени.
Този ден морето беше спокойно. Хвърлих мрежата и зачаках. Водата блестеше на слънцето, чайки крещяха над главата ми. И изведнъж почувствах, че мрежата се е закачила за нещо тежко. „Сигурно е стара гума“, помислих си. Но когато я извадих, сърцето ми подскочи.
В мрежите се оказа медальон. Стара, потъмняла, но с удивително красива орнаментика. Свалих я, избърсах я и видях вътре портрет на жена. Лицето беше младо, с нежна усмивка и очи, в които се четеше носталгия.
Донесох находката у дома. Жена ми се засмя:
— Е, сега вече не носиш само риба у дома.
Но това не ми даваше покой. Откъде е този медальон в нашата бухта? Колко години е лежал там?
И коя е тази жена?
Снимах находката и я публикувах в местна група в социалните мрежи: „Някой знае ли чия е?“ Първоначално никой не отговори. Но след два дни ми се обади непознат номер. Гласът в слушалката беше женски, развълнуван:
— Извинете… Намерихте медальон с портрет на момиче?
Замръзнах.
— Да. А вие коя сте?
— Казвам се Мария. Обаждам се от друг град, на хиляда километра от вас. Този медальон е принадлежал на баба ми.
Оказа се, че преди много години нейната баба Емилия е живяла точно в нашия град. Тя е била годеница на моряк, но той е загинал в буря. Говореха, че онази нощ тя е хвърлила в морето медальон с собствен портрет – като символ на сбогом. После е заминала и повече не се е връщала тук.
— Не мога да повярвам, че е оцелял — каза Мария. — За нашето семейство това е истинска реликва.
Договорихме се да се срещнем. След седмица Мария дойде в нашия град. Когато й подадох медальона, тя се разплака.
— Вие не разбирате — каза тя. — Никога не съм виждала баба си млада. А тук… тук тя е жива.
Говорихме дълго. Тя разказа, че баба й често си спомняла този град, говорела за „любов, потънала в морето“. Но никой от семейството не знаел подробности.
Мария си тръгна, благодари ми, а аз си мислех: странно нещо е съдбата. Аз съм просто рибар, който извади от водата парче метал. А за друго семейство това се оказа цяла история.
Но най-удивителното се случи месец по-късно.
Получих писмо по пощата. Вътре имаше снимка. На нея бяха младата Емилия и нейният годеник моряк. И надпис: „Благодаря, че я върнахте у дома“.
Вгледах се в снимката и изведнъж разбрах: лицето на годеника й бях виждал някъде. Сърцето ми затупа. Извадих старите семейни албуми. И намерих. На снимката на дядо ми, направена преди много години, беше същият човек.
Седях, без да мога да мръдна. Оказа се, че намереният от мен медальон свързваше не само чуждата семейство с тяхното минало. Той се оказа част и от моята собствена история.
И сега, всеки път, когато излизам в морето, гледам вълните и си мисля: понякога това, което изваждаме от дъното, изважда и това, което е скрито дълбоко в самите нас.
