Всяка сутрин в техния квартал започваше по един и същ начин.
Студен въздух, асфалтът влажен от росата и аромат на прясно изпечен хляб от пекарната зад ъгъла.
Дима — слаб, рус момче с разрошена училищна раница — тичаше към малкото магазинче с надпис „Продукти“.
Винаги купуваше едно и също — портокалов сок в мека опаковка със сламка.
На опаковката — слънце и резен портокал.
Продавачката, леля Света, го посрещаше с усмивка:
— Добро утро, шампион. Пак твоя сок?
— Аха, — кимаше Дима и оставяше монетите на щанда.
Понякога не му стигаха няколко рубли.
Тогава се изчервяваше, оставяше колкото има и избягваше.
А леля Света само махваше с ръка:
— Бягай, че ще закъснееш!
Минаха месеци.
Сокът не струваше много, но за Дима беше нещо специално — малък сутрешен ритуал, късче сигурност преди дългия учебен ден.
Докато един ден не забеляза нещо странно.
Взе сока, подаде монетите и зачака касовия бон.
Но той излезе празен — без цена, без сума.
— Не се отпечата ли чекът? — попита той.
— Сигурно касата глупости прави, — отвърна тя нехайно.
На следващия ден — пак същото.
И по-следващия също.
Сокът сякаш беше станал безплатен.
Вечерта, минавайки покрай магазина, Дима видя светлина отвътре.
Приближи се и през прозореца видя своя съсед — дядо Костя. 👴
Старецът държеше в ръце същия сок и казваше тихо:
— Утре пак ще дойде. В 7:45, както винаги. Запишете на мен.
— Още ли плащате за него? — попита леля Света.
— А защо не, — усмихна се старецът. — Някога и моят син ходеше на училище без закуска. Тогава нямаше кой да помогне. Сега поне мога аз.
На следващата сутрин Дима купи сока по-бавно от обикновено.
— Днес аз ще платя, — каза тихо и подаде банкнота.
Леля Света кимна. — Добре, шампион. Само не закъснявай.
Вечерта той намери дядо Костя пред блока, хранещ гълъбите.
— Това вие ли плащахте за мен?
— Аз, — кимна старецът. — Не за благодарност. Просто понякога искаш някой ден на някого да започне с нещо добро.
— Благодаря ви, — прошепна Дима.
— Не трябваше да знаеш, — усмихна се той. — Просто поеми деня с усмивка. И когато пораснеш — бъди човек. Това стига.
Те седяха мълчаливо, докато залезът обагряше небето, а светът изглеждаше някак по-добър.
