В кухнята им винаги стоеше една и съща чаша.
Стара, с отчупен ръб и избелели сини линии по нея.
Беше преживяла няколко премествания, десетки измивания и стотици сутрешни чайове.
— Защо пазиш този боклук? — раздразнено питаше Марина, гледайки как мъжът ѝ я връща обратно на рафта.
— Удобна е, — отвръщаше Алексей.
— Но е напукана!
— И какво от това. Чаят пак е горещ.
Марина се мръщеше. Имаше десет други — красиви, нови, еднакви.
А той пиеше само от тази.
Един ден, докато Алексей беше в командировка, тя реши.
Извади чашата, погледна пукнатините — и тихо, почти виновно, я изхвърли.
„Ще купя нова, същата. Няма да забележи,“ — помисли си.
След три дни той се върна.
Първото, което направи, беше да сложи чайника.
— Къде е чашата? — попита, отваряйки шкафа.
— Коя? — направи се, че не разбира.
— Онази… моята, с райетата.
Тя замръзна.
— Развали се, изхвърлих я. Ще купим нова, красива.
Той замълча. После каза тихо:
— Не трябваше.
Седна, наля чай в друга чаша — и просто гледаше как се вдига парата.
Марина за пръв път не знаеше какво да каже.
— Сериозно ли си тъжен заради стара чаша? — прошепна тя.
— Не заради чашата, — отговори той. — Заради това, че не знаеше защо я пазя.
Погледна я и се усмихна — тъжно, но топло.
— От нея пихме чай в деня, когато решихме да се оженим. Помниш ли? В онази малка квартира, дето всичко течеше, а вместо бисквити имахме хляб.
— Не… — каза тя тихо. — Напълно бях забравила.
— А аз — не.
Марина отиде до кофата.
Чашата я нямаше — бяха я изхвърлили сутринта.
Вечерта извади нова — с подобен рисунък.
Наля чай и сложи пред него.
Той се усмихна, но не я взе.
— Благодаря, но това вече е друга, — каза.
И добави тихо:
— Спомените нямат заместител.
На следващия ден Марина отиде на пазара.
Дълго търси — ровеше в кашони със стара посуда, докато не намери същата чаша, леко надраскана.
Купи я, занесе я вкъщи и сложи на рафта.
После наля чай, седна срещу него и за първи път отдавна го погледна по друг начин.
Разбра, че той не е тъжен заради чашата, а заради онова време — просто, бедно, но истинско.
Оттогава, всеки път когато той поставяше онази чаша на масата, Марина се усмихваше.
Защото знаеше: това не е просто посуда.
Това е малък спомен за деня, от който започна техният живот.
