Тази сутрин тя се събуди преди будилника.
Нервното вълнение не ѝ даваше да заспи — предстоеше командировка, важна среща, от която зависеше кариерата ѝ.
Тя приготви документите, куфара, провери билета в телефона си. Всичко беше под контрол.
Когато излезе от дома, градът едва започваше да се събужда.
Сутрешната светлина се отразяваше в мокрия асфалт, въздухът беше хладен, и денят изглеждаше обикновен.
Пред входа вече я чакаше такси.
Шофьорът — мъж около петдесет, с уморено лице и добри очи.
— На летището? — попита той.
— Да, моля, имам полет в 9:20, — каза тя, сядайки на задната седалка и поглеждайки часовника.
Колата потегли.
По радиото звучеше тиха музика, водещият говореше за времето — всичко изглеждаше обичайно.
Тя пишеше съобщения на колегите, гледайки в телефона си.
И изведнъж — рязко спиране.
— Какво правите?! — извика тя уплашено.
Таксито беше спряло встрани от пътя. Шофьорът мълчеше, гледайки телефона си.
— Извинете, — каза накрая, — но не мога да ви закарам по-нататък.
Тя не разбра веднага.
— Какво значи — не можете? Имам самолет! Трябва да тръгваме!
— Не, — поклати глава той. — Не бива да се качвате на този полет.
— Шегувате се? — гласът ѝ стана остър. — Закъснявам!
Той обърна телефона към нея.
На екрана — новина:
„Полет 324 е задържан поради инцидент на пистата. Има пострадали.“
Тя замръзна.
— Това… моят полет е, — прошепна.
— Знам, — тихо отвърна той. — И аз някога бързах. И загубих човек, защото не послушах сърцето си. Простете, но не мога да рискувам.
Тя мълчеше.
Навън валеше ситен дъжд, капките се стичаха по стъклото, а думите му звучаха спокойно и тежко.
— Може да извикате друго такси, — добави той. — Но, ако позволите съвет… понякога е по-добре да закъснееш, отколкото никога да не стигнеш.
Тя излезе, без да каже нищо.
Стоеше под дъжда, гледайки как колата се отдалечава.
По-късно, в близкото кафене, тя видя в новините:
„Полет 324 отменен. Няколко пътници са приети в болница след аварийна ситуация при рулиране.“
Сърцето ѝ заби по-бързо.
Дълго гледаше екрана, после просто затвори очи и пое дъх.
Изведнъж всичко ѝ се стори ясно — понякога спасението идва точно тогава, когато най-много се ядосваме на съдбата.
