Всяка сутрин започваше по един и същи начин.
Щом първите лъчи на разсъмването осветяваха прозорците на пекарната, Марина включваше лампите, завързваше престилката и отваряше вратата.
Миризмата на прясно тесто, мая и кафе изпълваше малкото помещение, създавайки онзи уют, заради който идваха дори хора, които не обичаха сладко.
Той идваше винаги по едно и също време — точно в 7:30.
Висок, мълчалив, с добре подстригана брада и износена кожена чанта през рамо.
Никога не се застояваше. Просто вземаше една питка, оставяше парите на щанда и кимваше.
— Благодаря, хубав ден, — казваше Марина всеки път.
Той кимваше в отговор и си тръгваше.
Без усмивка. Без думи.
Така беше повече от година.
Понякога идваше в дъжд, понякога в сняг, понякога — в жега, когато дори фурната едва издържаше.
И все пак — идваше, вземаше хляба си и си тръгваше.
Веднъж Марина се опита да го заговори:
— Вие сигурно отивате на работа?
Той се усмихна едва-едва и каза:
— Може да се каже.
И това беше всичко.
След това — отново тишина. Отново същият ритуал.
Но един ден той не дойде.
Първо Марина не обърна внимание. „Може би е болен,“ — помисли си.
Но мина ден. После втори. После седмица.
Пекарната сякаш опустя.
Без него утрото стана някак непълно.
След две седмици Марина реши да се разходи по улицата — просто за да се разсее.
Зад ъгъла, до кофите за боклук, тя видя позната хартиена опаковка от нейната пекарна.
А до нея — стар бездомник, седнал на стъпалото, който ядеше същия онзи хляб, който тя печеше всяка сутрин.
— Дядо, откъде имате това? — попита тя, усещайки как нещо в гърдите ѝ се сви.
Той вдигна очи и се усмихна беззъбо:
— Един човек ми го оставяше. Всеки ден. Точно тук, на този сандък. Само че отдавна не съм го виждал. Навярно е заминал.
Марина стоеше дълго.
Студеният вятър развяваше косата ѝ, а тя гледаше онзи сандък, по който бяха останали само трохи от хляба.
От онзи ден, всяка сутрин, когато отваряше пекарната, тя слагаше една топла питка в хартиен плик и я изнасяше на ъгъла.
И дори когато старецът не беше там — тя пак я оставяше.
Защото вече знаеше — има неща, които не бива да спираш да правиш, дори когато никой не вижда.
