На тази спирка винаги имаше хора.
Ученици, бързащи за училище. Жени с торби. Уморени мъже след работа.
И — винаги един и същ човек.
Възрастен мъж с прошарена коса, избеляла шапка и старо палто.
Всяка сутрин, точно в седем и половина, идваше с малка пластмасова лейка и поливаше дървото в края на спирката.
Дървото беше младо, ниско, с тънък ствол, още вързано за колче, за да не се пречупи.
Покрай него минаваха стотици хора, но той никога не говореше с никого. Просто поливаше, кимаше на дървото — и си тръгваше.
— Пак този дядо, — шепнеха тийнейджърите.
— Няма си работа, — подсмихваше се шофьорът на автобуса.
А той пак идваше. Всеки ден. Във всякакво време. Дори зимата — носеше бутилка с топла вода и я изливаше в почвата.
Една сутрин млада жена, която всеки ден чакаше автобуса там, не издържа.
— Извинете, защо го правите? Това е просто дърво.
Той се усмихна. Тихо.
— Просто дърво… за вас.
Тя се смути, но повече не попита.
Започна само да забелязва — когато той идваше, сякаш ставаше по-светло.
Хората се караха по-малко, автобусите идваха навреме.
Един ден мъжът не дойде.
После — още ден.
След седмица дървото започна да вехне.
Жената донесе вода сама.
И забеляза до корените малък камък, вкопан в земята.
На него, с едва четливи букви, пишеше:
„Тук беше домът ми. 1979.“
Тя стоеше с лейката в ръце и разбра всичко.
После съседка разказа, че някога тук наистина е имало къща.
Изгоряла е при пожар преди четиридесет години.
Мъжът тогава изгубил жена си и сина си.
И когато по-късно построили спирката, той засадил тук дърво —
просто за да расте нещо живо на мястото, където някога е имало живот.
Сега дървото е пораснало.
Всяка сутрин някой от минувачите го полива.
Не от жалост, а от уважение.
Хората вече не го наричат чудак.
Просто гледат дървото и кимат мълчаливо.
Защото вече знаят:
понякога паметта пуска корени там, където някога е горяло сърцето.
