Всичко започна от това, че Лена изгуби пръстена.
Не просто украшение — годежния.
Тънък, с леко извиване, същият онзи, който съпругът ѝ беше подарил преди двадесет години.
Тя го свали, за да измие съдовете, остави го на перваза — и след няколко минути той изчезна.
Тя обърна цялата кухня, провери канала, дори изхвърли боклука.
Нищо.
Пръстенът сякаш се беше изпарил.
— Е, — въздъхна тя, — може би е за добро. Така или иначе е стар.
Но в гласа ѝ звучеше тъга.
Пръстенът не беше просто злато — беше спомен за човек, който вече не беше до нея.
Минаха три дни.
На разсъмване Лена чу почукване на прозореца.
Тя вдигна поглед — на перваза седеше сойка.
Същата, която често идваше при нея за орехи.
Птицата чукаше с човката по стъклото, сякаш я викаше.
Лена се приближи и, усмихвайки се, отвори прозореца:
— Е, пак ли за закуска дойде?
Сойката разпери криле и отлетя.
А след минута се върна — с нещо блестящо в човката.
Тя го остави на перваза, наклони глава и отлетя.
Лена застина.
На белия перваз лежеше пръстенът.
Същият.
Мокър, леко потъмнял, но цял.
Тя дори не разбра веднага как е възможно това.
Може би пръстенът е паднал в градината, може би птицата просто си е играла с него.
Но както и да е, той се беше върнал.
Лена седна до прозореца и дълго гледа как слънцето се отразява в метала.
После сложи пръстена обратно и каза на глас:
— Благодаря ти, малка.
Оттогава сойката идваше всеки ден.
Понякога с орех, понякога с клонка.
А Лена винаги ѝ оставяше нещо вкусно и казваше:
— Е, пазителко, всичко ли е на мястото си?
И всеки път, когато поглеждаше блясъка на пръстена на ръката си,
си спомняше, че някои неща се връщат — дори когато изглежда, че са изгубени завинаги.
