Анна винаги е смятала, че дъщеря ѝ Лили е малко разглезена.
Не защото е лоша — просто Лили имаше всичко, което самата Анна никога не е имала като дете.
Кукли, дрехи, таблет, танци, нови рокли, по-модерен телефон.
Анна работеше на две места, ставаше в шест сутринта и се прибираше късно вечер, но никога не се оплакваше.
„Най-важното е детето да има детство по-добро от моето,“ — повтаряше тя.
В онзи ден беше рожденият ден на Лили.
Анна дълго избираше подарък и най-накрая намери куклата — голяма, красива, със слънчеви коси и рокля като на принцеса.
Похарчи почти половината си заплата, но се усмихваше, представяйки си как дъщеря ѝ ще се зарадва.
Сутринта, когато Лили отвори кутията, Анна дори извади телефона — за да заснеме момента.
Но вместо възторг, момичето се намръщи.
— Мамо… аз исках розова, не синя.
— Лили, тя е същата, само роклята е различна.
— Но аз не искам синя! — извика детето и бутна кутията.
Куклата падна на пода, роклята се намачка.
Анна застина, без да знае какво да каже.
Целия ден ѝ беше тежко.
Вечерта, когато Лили отиде при приятелка, Анна седна в кухнята с чай и дълго гледа разхвърляните играчки.
Всичко това — резултат от години труд, безсънни нощи и смени, за да „нищо да не ѝ липсва“.
И изведнъж ѝ стана болно — не от дъщеря ѝ, а от самата себе си.
Защото бе объркала любовта с удобството.
Когато преглеждаше старите вещи, намери старата, износена кукла — онази, която Лили имаше, когато беше малка.
Косата ѝ беше заплетена, ръката се държеше на конец, но тогава дъщеря ѝ не се разделяше с нея.
Анна я постави на рафта и си помисли: „Тази тя обичаше истински. Защото тогава аз бях до нея.“
На следващата сутрин Лили стана рано.
Мама вече пиеше кафе на кухненската маса.
Момичето се приближи плахо.
— Мамо… може ли да си запазя синята кукла? Размислих.
— Разбира се, Лили. Но само ако ѝ сплетеш сама плитка.
Лили донесе гребен, седна внимателно и започна да реши косата на куклата.
Анна я гледаше и осъзна, че може би за първи път отдавна просто са заедно.
Вечерта Лили донесе куклата.
— Мамо, кръстих я Ема. Тя ще е най-важната ми.
— Защо Ема? — усмихна се Анна.
— Защото не е розова. А аз мислех, че обичам само розовото.
Анна се засмя тихо, усещайки как нещо се размеква вътре в нея.
Понякога, за да научиш детето на нещо важно, трябва просто да му позволиш светът да бъде “в друг цвят.”
