Преместихме се в къща до гората през пролетта. Тишина, песен на птици, аромат на борове — всичко изглеждаше идеално. Мислех си, че най-накрая сме намерили място, където детето може да расте спокойно, далеч от градската суета.
Но след седмица синът ми дотича при мен, викайки:
— Тате! Някой живее под стъпалата!
Излязох, наведох се — и застинах. В сянката, между старите дъски, лежеше змия. Дълга, лъскава, с красив рисунък по гърба. Не се движеше, само ни наблюдаваше със спокойни кехлибарени очи.
— Не я пипай, — казах тихо. — Това е просто змия.
— Тя не е зла? — попита синът, притискайки се до мен.
— Не, ако не я изплашиш.
Исках да повикам служба, за да я приберат, но синът не позволи.
— Тате, не трябва! И тя има нужда от дом. Няма да ѝ пречим.
Предадох се. Решихме просто да не се приближаваме до стъпалата.
Но след няколко дни всичко се промени. Вечерта заваля дъжд, и забелязах, че синът отново стои до прозореца и гледа навън.
— Какво гледаш там?
— Тя излезе, — каза той. — И до нея има малки.
Приближих се. И наистина — под фенера, на ръба на стъпалата, змията лежеше навита, а около нея се гърчеха няколко мънички змийчета.
Потръпнах, но синът гледаше с възхищение:
— Тя е майка! Тя ги пази!
Оттогава всеки ден носеше там мляко и топла вода, оставяше купички. Опитах се да му обясня, че змиите не пият мляко, но той не слушаше.
— Просто трябва да знае, че не сме ѝ врагове, — казваше той.
А после се случи нещо, което няма да забравя.
Една сутрин чухме силно шумолене. Изтичах — и видях как змията пълзи направо към сина ми. Той стоеше неподвижно. Изплаших се — исках да извикам, но не успях.
Змията спря пред него и, за мой ужас, започна да сменя кожата си. Нова, блестяща, гладка — тя остави старата обвивка пред детето и се запълзя към гората.
Синът вдигна кожата, усмихна се и каза:
— Виждаш ли, тате? Тя остави подарък.
Не знаех какво да отговоря. Но оттогава под стъпалата не я видяхме повече.
След месец, докато синът играеше в двора, чух тих шум. От тревата изпълзя малка змия. Същата окраска, същите очи. Не се страхуваше — просто ни гледаше, сякаш ни познава.
Синът каза тихо:
— Това е нейното дете. Дошло е да се сбогува.
И тогава разбрах: понякога природата не е страшна — тя просто изисква уважение.
