Това беше най-обикновен вечер.
Семейството Ковальови вечеряше — майка, баща и шестгодишната Аня. Навън ръмеше есенен дъжд, вятърът клатеше дърветата, а по прозорците танцуваха сенки от фенера. Изведнъж зад вратата се чу тихо, протяжно скимтене.
Аня първа скочи от масата.
— Мамо, някой плаче!
Те отвориха вратата — и на прага видяха куче. Огромно, рошаво, цялото мокро, с тъжни очи. Лапите му трепереха, козината — сплъстена, а на шията — откъснато парче стар ремък.
— Не може, Аня, — каза майката уморено. — То е бездомно.
Но момичето го погледна така, сякаш срещна стар приятел:
— То е добро. Не е дошло случайно.
Кучето пристъпи през прага внимателно, сякаш се извиняваше. Легна до вратата, сложи муцуната си върху лапите и веднага заспа. Изглеждаше, сякаш най-сетне беше стигнало там, където е вървяло цял живот.
На сутринта Аня му донесе купичка мляко.
Кучето ядеше бавно, гледайки я право в очите, сякаш разбираше всяка дума, когато момичето прошепна:
— Ще те нарека Барон. Ти вече си мой приятел.
Барон не лаеше, не тичаше — просто следваше Аня като сянка. В градината, в кухнята, дори в спалнята. Нощем спеше до леглото ѝ, сложил муцуната си на края на завивката.
Съседите се усмихваха:
— Вече нямате дете, а принцеса с рицар.
На следващия ден всичко се промени.
Беше събота, слънчево. Аня излезе в двора, за да нахрани Барон.
След десет минути майката погледна през прозореца. Тишина.
В двора беше празно. Нито Аня. Нито кучето.
Първо помислиха — отишла е при съседите. После — в парка.
След час вече звъняха в полицията.
До вечерта целият квартал претърсваше гората. Хора с фенери, викове, сълзи.
— АААААААНЯ!!! — хриптеше майката, изгубила глас.
Отговор беше само студеният вятър и шумът на листата.
И изведнъж някой извика:
— Чувате ли? Лай!
Някъде далеч, зад дерето. Силен, отчаян.
Полицаите хукнаха първи.
На поляната, където някога копаеха за строеж, Барон стоеше на ръба на стара яма. Ръмжеше, лаеше, копаеше с лапи земята.
Когато се приближиха, видяха долу малко яке.
Аня лежеше в безсъзнание, покрита с кал и листа.
Изглежда беше паднала, а земята се беше свлякла.
Барон скочи в ямата, започна да ѝ ближе лицето, после вдигна глава и погледна майката.
Очите му бяха човешки. Умни. Разбиращи.
Един от спасителите прошепна:
— Той ни е викал към нея… През цялото време…
Когато извадиха момичето на повърхността, Барон седна до нея.
Не се отдели, докато не дойде линейката. Когато Аня беше откарана — той просто легна до портата.
На сутринта го нямаше.
Минаха дни. Седмица. Месец.
Кучето повече никой не видя.
Аня оздравя. Лекарите казаха, че ако я бяха намерили дори час по-късно — щеше да е твърде късно.
По тялото на момичето останаха следи от лапи — Барон я беше топлил, докато лежала в безсъзнание.
Мина половин година.
Пролетна сутрин майката приготвяше Аня за училище. Момичето отвори вратата — и ахна.
На прага лежеше стар, изтъркан нашийник.
На металната плочка, почти изтрита от времето, бяха гравирани думите:
«Спасител».
Майката го взе в ръце — и за пръв път от всичко преживяното се разплака.
Аня притисна нашийника до гърдите си:
— Той обеща, че ще се върне…
Оттогава всяка пролет момичето оставя на прага купичка с мляко.
И понякога сутрин купичката е празна.
А в пясъка — следи от лапи.
