Париж бе залят от внезапен дъжд.
Топъл, летен — от онези, от които не се криеш, а просто се смееш и тичаш, накъдето ти видят очите.
Ема вървеше по крайбрежието на Сена без чадър, в тънко палто и с чаша кафе, когато първите капки удариха по паважа.
След минута небето се разтвори — водата се изля на потоци.
Хората се криеха под дърветата, в кафенетата, под арките.
И тя побягна — право към Айфеловата кула, от чийто железни греди водата се стичаше като водопад.
До самото стълбище тя спря — и изведнъж над главата ѝ стана сухо.
Някой стоеше до нея и държеше чадър.
— Ще се намокрите, — каза глас с лек акцент.
Ема вдигна очи — пред нея стоеше мъж в сиво палто, с леко разрошена коса и най-спокойното изражение на лицето.
— Вече съм мокра, — засмя се тя.
Той също се усмихна.
Така, сякаш този дъжд не е пречка, а повод да останат тук по-дълго.
Стояха под чадъра, гледайки към сивото небе и размитите светлини на кафенето отсреща.
Разговорът се завърза от само себе си — за кафе, за музика, за това, че нейните кецове са мокри, а неговата ръка, която държи чадъра, също.
Дъждът валя дълго.
Но когато спря, им стана жал, че е свършил.
— Е, — каза Ема, — благодаря за покрива над главата.
— Това беше най-хубавият дъжд отдавна, — отвърна той.
Тя се обърна към кулата, а когато пак погледна — него вече го нямаше.
Само чадърът бе останал, подпрян на перилата.
Ема го вдигна, за да го върне, и изведнъж забеляза: на дървената дръжка, тънко и неравно, сякаш надраскано с ключ — цифри.
Телефонен номер.
Тя се усмихна.
Дъждът отново започваше да ръми, и тя разтвори чадъра.
Този път — вече своя.
