Всички очакваха, че сватбата ще започне перфектно.
Банкетната зала сияеше: бели покривки, кристални полилеи, музика, цветя.
Никой не предполагаше, че половин час преди появата на булката ще се спука тръба.
Отначало това беше тънка струйка до стената. Някой се пошегува, някой побърза да извика организаторите.
След десет минути водата вече покриваше пода. Светлината се отразяваше в нея като в огледало. Хората в паника местеха столове, вдигаха декорации.
Организаторката прошепна нервно:
— Дотук е, трябва да спрем, ще го преместим за утре.
Но Лена, която стоеше до вратата в сватбената си рокля, тихо каза:
— Не. Аз все пак ще изляза.
Тя стоеше боса — беше свалила обувките си, за да не се намокрят.
И тръгна.
През залата, по водата, в която се отразяваха свещи, полилеи и лицата на гостите.
Всяка нейна стъпка оставяше кръгове.
Музиката не спря — пианистът просто вдигна краката си върху стола и продължи да свири.
Гостите станаха. Някой засне видео, някой избърса сълзите си.
Бялата рокля се полюшваше във водата, подгъвът се влачеше като облак.
Женихът стоеше при олтара, между колоните, където водата вече достигаше почти до коленете му.
Той не се движеше, само я гледаше.
Тя вървеше към него — бавно, уверено, с усмивка.
И в този момент светлината от полилея падна върху водата и цялата зала заблестя, сякаш това не беше потоп, а чудо.
Когато тя стигна, той каза тихо, почти шепнешком:
— Мислех, че няма да дойдеш.
— Дори и да трябваше да плувам, пак щях да дойда, — отговори тя.
И те се ожениха.
Прави, във водата.
А отвън дъждът все още се лееше.
