Преди много години Майкъл работеше като доброволец в приют за диви животни недалеч от Найроби.
Там за първи път видя малко лъвче — слабо, с надраскана муцунка и очи, пълни със страх.
Майката на лъвчето беше загинала, и то бе останало съвсем само.
Майкъл го взе на ръце, нарече го Кай и няколко месеца живя с него: хранеше го с шише, разресваше гривата му, учеше го да не се бои от дъжда и гръмотевиците. Когато Кай порасна, го преместиха в резервата, за да живее на свобода.
Майкъл замина — с чувството, че е оставил част от себе си.
Минали единадесет години.
Майкъл се върна в Кения като турист. Не възнамеряваше да търси никого, просто искаше да види онези животни, на които някога бе помогнал. Но по време на една екскурзия гидът изведнъж каза:
— Там, виждате ли? Това е Кай. Той порасна най-спокойният от всички. Но не се приближава до хора. Никога.
Майкъл помоли да спрат колата.
Излезе върху горещата земя на саваната.
Лъвът стоеше в сянката на акация — огромен, златен, уверен. Гривата му се полюшваше на вятъра, очите му бяха спокойни.
Майкъл направи няколко крачки.
Гидът прошепна:
— Не се приближавайте, това е опасно!
Но лъвът не помръдна.
Само гледаше.
Секунда. Две. И изведнъж — ръмжене, тежка стъпка…
Лъвът се хвърли напред.
Всички закрещяха.
Някой грабна оръжие.
Майкъл застина — но не от страх, а от узнаване.
Той позна този поглед.
Лъвът се приближи, спря на половин метър — и… леко го бутна с глава в гърдите, сякаш се притискаше.
Майкъл го прегърна за шията.
Огромната грива, топла, ухаеща на слънце и прах, трепереше под ръцете му.
Лъвът замърка — не с ръмжене, а с тих, дълбок звук.
Гидът не вярваше на очите си.
Две минути тишина, две същества — човек и звяр — просто стояха, прегърнати.
Когато Кай се отдръпна, погледна Майкъл, сякаш се усмихна с очи, и бавно се върна при прайда си.
Майкъл избърса лицето си.
— Той не ме забрави, — каза той. — Просто чакаше да се върна.
