Миша обичаше морето.
Всяка сутрин той изтичваше на брега преди всички — бос, с кофичка и своята неизменна жълта шапка.
Събираше камъчета, мидички, строеше замъци и казваше на майка си:
— Виждаш ли, морето е като живо. То слуша.
Веднъж забеляза чайка, заплетена в парче рибарска мрежа.
Птицата се бореше, пляскаше с крила, но не можеше да се измъкне.
Миша се затича и внимателно започна да развързва възлите.
— Тихо, тихо… ще ти помогна, — шепнеше той, сякаш птицата можеше да го разбере.
Когато я освободи, чайката не отлетя веднага.
Тя се изправи, разтърси перата си, погледна го — направо, почти по човешки — и чак тогава се вдигна в небето.
Миша дълго стоя, гледайки как тя кръжи над водата.
— Лети, — каза той. — Всичко е наред.
След няколко дни времето рязко се промени.
Морето потъмня, вълните станаха по-високи, а майка му строго каза:
— Днес няма да се къпеш!
Но Миша само кимна — и все пак се приближи до водата.
Той искаше само да си намокри краката, “само малко”.
Една силна вълна го събори.
Студената вода го повлече надолу, пясъкът се изплъзна изпод стъпалата му.
Той извика, но вятърът отнесе звука.
И изведнъж над него се чу вик — силен, отчаян.
Чайка. Същата.
Тя кръжеше точно над него, крещеше и се спускаше все по-ниско, сякаш показваше мястото.
На плажа дежуряха спасители.
Един от тях се обърна, чувайки странния шум.
— Какво прави онази птица? — каза той, а после присви очи. — Почакай… там има някой!
След минута Миша вече го изтегляха от водата.
Той кашляше, плачеше, а чайката все още летеше наоколо — докато не се увери, че момчето диша.
После бавно се издигна по-високо и отлетя към хоризонта.
Вечерта Миша седеше до огъня, увит в кърпа.
Майка му галеше главата му и шепнеше:
— Имаш късмет, миличък.
Той мълчеше, гледайки към небето.
И изведнъж се усмихна:
— Не, мамо. Това не е просто късмет. Това беше тя.
Оттогава, всеки път когато чайки летяха над морето, майка му виждаше как Миша вдига глава и маха с ръка.
И ако някой питаше защо го прави, той просто отговаряше:
— Защото доброто се връща. Понякога — с крила.
