Никой в селото не разбираше защо Лиза ходи там.
Всеки ден, към обяд, тя излизаше извън селото — там, където започваше безкрайното поле със слънчогледи.
Слънцето блестеше право в очите, въздухът трептеше, а пчелите бръмчаха, сякаш целият свят говореше на един и същи звук.
— Внимавай, — казваше съседката. — Там има пчели!
Лиза само се усмихваше:
— Няма да ме ужилят. Аз просто идвам да послушам.
Някога тя се страхуваше от тях.
След като в детството я ужилиха, дълго избягваше всичко, което бръмчи.
Но после, в един труден летен ден, когато всичко в живота ѝ се разпадаше, тя просто тръгна — без цел, без мисли — и се озова в това поле.
Стоеше сред слънчогледите — бръмчащи, живи, огромни — и изведнъж почувства… покой.
Нито страх, нито болка — само слънце, мирис на мед и хиляди малки същества, които просто вършат своето дело.
Оттогава тя идваше там всяко лято.
Понякога сядаше направо на земята, пускаше ръце в тревата и слушаше как пчелите прелитат край нея — близо, почти докосвайки кожата.
Кръжаха наоколо, но никога не я жилеха.
Местните се смееха:
— Магьосница ли си, какво?
А тя спокойно отговаряше:
— Не. Просто нищо не искам от тях. И те го усещат.
Един ден едно момче от съседната къща се престраши да тръгне след нея.
Стоеше встрани, страхуваше се да се приближи.
— Лельо Лиза, те не те ли жилят?
— Не, — усмихна се тя. — Виждаш ли? Ако не се страхуваш, просто прелитат.
Той направи крачка напред. После още една.
Пчелите бръмчаха наоколо, но не го докоснаха.
И момчето изведнъж се засмя — звънко, като вятъра.
Когато слънцето започна да залязва, Лиза се изправи.
Свали шапката си, погали най-близкия слънчоглед и тихо каза:
— Благодаря.
И когато си тръгна, момчето дълго стоя сред жълтите глави, слушайки топлия гул.
Тази вечер той разказа на всички, че „пчелите я слушат“.
А по-късно Лиза каза на съседката:
— Не, просто когато вървиш към живота без страх — той бръмчи до теб, но не жили.
