Когато в семейството Беляеви се появи папагалът Кеша, всички се смееха: беше забавен, но напълно мълчалив.
Седмици наред — нито звук. Нито „Здравей“, нито „Кеша е добър“. Само гледаше всички с внимателните си очи.
— Може би просто е мързелив? — шегуваше се майката.
— Или прекалено умен, за да бърбори напразно, — смееше се бащата.
Но именно това „мълчаливо чудо“ един ден се превърна в герой.
В апартамента на Беляеви живееше още една любимка — котката Соня. Белоснежна, пухкава, с очи като на порцеланова кукла. Кеша и Соня бяха приятели по особен начин: папагалът обичаше да седи на облегалката на дивана и „да наблюдава“, а котката отдолу вдигаше поглед към него, сякаш разбираше, че в техния дом цари примирие.
Веднъж майката отиде до магазина, бащата беше на работа, а Соня спеше на балкона. Денят беше тих и летен, прозорците — широко отворени.
Изведнъж небето потъмня — заваля дъжд. Порив на вятъра хлопна балконската врата, и тя се затръшна.
Соня остана отвън.
След няколко минути гръмна гръм, и котката, изплашена, се опита да скочи на съседния перваз.
Но лапата ѝ се подхлъзна — тя увисна, вкопчена с нокти за ръба на перилата.
В апартамента, освен папагала, нямаше никой.
Кеша забеляза, че котката е в беда.
Заподскача из клетката, разпери крила — и изведнъж…
Извика с човешки глас:
— СО-О-НЯ!!! СО-О-НЯ!!! СО-О-НЯ!!!
Съседите отдолу вдигнаха глави:
— Кой вика така? —
Майката, връщайки се, вече от площадката на стълбището чу отчаяния вик на папагала.
Тя влетя в стаята, втурна се към балкона — и замръзна:
на перилата висеше Соня, хваната с последните си нокти.
Майката успя да я хване точно в момента, когато котката вече се изплъзваше надолу.
А папагалът стоеше на клетката, с широко отворен клюн, и повтаряше все същата дума, която беше научил сам, слушайки как стопанката всеки ден нежно вика котката:
— „Соня! Соня!“
Когато всички се успокоиха, майката прегърна и котката, и клетката с Кеша.
Папагалът гордо се изправи и тихо повтори:
— „Соня, добра!“
Оттогава Кеша стана местна знаменитост.
Съседите разказваха тази история на всички — за „птицата, която спасила котката“.
Сега той казва повече думи — „спасител“, „герой“, „котка“ — и всеки път, когато Соня излиза на балкона, папагалът внимателно я наблюдава и мърмори:
— „Соня! Внимавай!“
