Ема и Дейвид вече половин година живееха във фургона си.
Някога това беше стара линейка, а сега — техният дом.
Бели стени, дървена полица, гирлянд под тавана, кафемашина, малка газова печка и гледка от прозореца, която всеки ден беше различна.
Те пътуваха без график, без планове, без постоянство.
Понякога — нощем през пустинята. Понякога — на разсъмване покрай морето.
Понякога просто спираха, за да слушат как вятърът шепне в полята.
Ема водеше блог за пътешествия, Дейвид снима всичко с камера.
Те не търсеха приключения — но приключенията сякаш ги намираха.
Онази сутрин се изкачваха в планината, където започваше проходът.
Пътят беше тесен, мокър след дъжд, а въздухът — прозрачен и хладен.
Ема пусна музика, Дейвид пиеше кафе и подсвиркваше, когато тя изведнъж каза:
— Почакай… Спри!
— Какво има? — попита той.
— Струва ми се, че там някой…
На банкета, сред мокри листа, нещо се помръдна.
Те спряха, Дейвид излезе — и застина.
Под храста седеше мъничко котенце — рижаво, целият в кал, сплъстена козина, огромни очи.
То не побягна. Само гледаше — и трепереше.
Ема скочи от колата, коленичи и тихо протегна ръка:
— Здравей, мъничък… Какво правиш тук сам?
Котенцето направи една крачка — и веднага падна.
Дейвид бързо свали якето си, зави го и го занесе във фургона.
— Не можем да го оставим, — каза Ема, наливайки малко мляко в капачката на термоса.
— И няма да го оставим, — отвърна той. — Просто… временно. Докато намерим приют.
Котенцето пиеше така лакомо, че му останаха бели мустаци от млякото.
Ема се засмя:
— Виж се само! Като малък тигър си.
Те го нарекоха Роуди — от думата road, път.
Роуди бързо свикна. След няколко дни вече спеше на таблото, сутрин мъркаше и наблюдаваше пътя като истински капитан.
Понякога лягаше направо върху картата, сякаш сам избираше маршрута.
— Накъде днес? — питаше Ема.
Котенцето тупваше с лапа някъде на случаен град — и те тръгваха натам.
След седмица, в Италия, фургонът изгасна точно до едно малко селце.
Те излязоха, смяха се, чакаха помощ.
Роуди в това време изскочи навън — и… изчезна.
— Роуди! — викаше Ема.
— Може би просто е отишъл да се разходи, — опита се да я успокои Дейвид, но в гласа му имаше тревога.
Те обиколиха цялото село.
Накрая, на площада, до фонтана, го видяха — мокър, но доволен. Около него седяха деца и го хранеха с парченца хляб.
Роуди мъркаше, сякаш им разказваше история.
Ема се разсмя през сълзи:
— Е, звезда. Сега всички те познават.
— Това е, защото усеща къде на хората им трябва малко топлина, — каза едно момче.
Оттогава Роуди стана истинският символ на техните пътешествия.
Те вече не снимаха просто пейзажи — всяко място имаше своя история.
В Гърция Роуди се сприятели с улични кучета.
В Австрия седеше на покрива на фургона и гледаше как пада сняг.
В Испания изчезна за няколко часа и се върна с панделка на врата — някой му я беше завързал просто така.
Те спряха да мислят накъде да пътуват.
Сега отиваха там, където първо погледнеше котето.
Една вечер, на залез, Ема каза:
— Знаеш ли, мисля, че неслучайно се появи.
Дейвид кимна:
— Разбира се. Понякога пътят сам решава кого да ти подхвърли.
Тримата седяха пред фургона — Ема, Дейвид и рижавото коте с кехлибарени очи, което мъркаше на фона на планините и залеза.
И в този момент изглеждаше, че целият свят се побира в един стар фургон и три сърца.
