За повечето хора небостъргачът е просто сграда.
За него — цял свят от стъкло, вятър и отражения.
Алекс работеше като мияч на прозорци вече десет години.
Всяка сутрин обличаше предпазния колан, проверяваше карабината и се качваше на покрива.
Докато градът тепърва се събуждаше, той вече висеше на въжетата, високо над улиците, където колите изглеждаха като играчки.
Той обичаше тишината горе.
Когато вятърът го блъскаше в лицето, а слънцето се отразяваше в стъклата — сякаш летеше.
Казваше:
— Тук горе всички сме еднакви. И банкерите, и аз — просто точки в стъклото.
Един ден, докато почистваше прозорците на 80-ия етаж на новия бизнес център, зад стъклото се появи момче.
Малко, на около седем години, с тениска на супергерой.
Стоеше до самия прозорец и го гледаше с широко отворени очи.
Алекс се усмихна и му помаха.
Момчето се засмя и помаха в отговор.
Така започнаха техните „сутрешни поздрави“.
Всяка сутрин, точно в девет, Алекс слизаше до прозореца на онзи офис, а момчето го чакаше от другата страна на стъклото.
Понякога носеше рисунки — слънце, небе, човече на въже.
Понякога показваше играчки.
Алекс кимаше и продължаваше да работи, усещайки как денят става по-лек.
Те не разговаряха — между тях имаше стъкло и сто метра въздух.
Но приятелството въпреки това беше истинско.
Една сутрин момчето го нямаше.
Нито на следващия ден, нито след седмица.
Алекс миеше прозорците мълчаливо — но винаги спираше при онзи прозорец, надявайки се да види познатото лице.
След месец в същия офис се появи жена.
Тя видя Алекс и отвори прозореца.
— Вие сте миячът? — попита тя. — Вие ли му махахте?
Алекс кимна.
Жената тихо каза:
— Благодаря ви. Той много ви обичаше. Вие бяхте неговият герой.
И прозорецът се затвори.
Оттогава Алекс започна да оставя по стъклата малки стикери — слънца, облаци, весели усмивки.
Той не знаеше кой ще ги види.
Но вярваше: сигурно някой все пак ще се усмихне.
И когато слънцето се отразяваше в чистото стъкло, той си мислеше:
„Може би не просто мия прозорци. Може би просто правя така, че на някого да му стане по-светло.“
