Морето в този ден беше сиво и гневно.
Вълните гърмяха като барабани, вятърът гонеше пясъка по пустия бряг.
Жоао Перейра, възрастен рибар от малко бразилско село, се прибираше у дома след неуспешен улов.
И изведнъж видя сред водораслите малко черно-бяло тяло.
Приближи се — това беше пингвин.
Съвсем мъничък, слаб, покрит с мазут.
Жив, но едва дишащ.
Жоао го взе на ръце.
— Хей, малчо, не се предавай, — прошепна. — Ще ти помогна.
У дома изми пингвина с топла вода, почисти перата му, даде му малко риба.
Нарече го Диндим — „малък инат“.
Пингвинът в началото се страхуваше, но после започна да върви след него из двора като кученце.
Живяха заедно почти година.
Докато Диндим не укрепна, не стана отново гладък, силен и блестящ.
Една сутрин Жоао се събуди — а приятелят му беше изчезнал.
Морето беше спокойно, а на пясъка бяха останали само следи от лапи.
Той разбра: пингвинът е отплавал у дома.
Минаха няколко месеца.
Жоао тъгуваше, но знаеше — така е правилно.
Често излизаше на брега, просто за да гледа хоризонта.
А после, през юни, отново чу същия звук — леките плясъци на перки по вълните.
Не повярва на очите си: към него плуваше същият пингвин.
Направо към брега, направо към него.
Диндим излезе на пясъка, приближи се до стареца и го побутна с човка.
Жоао се засмя и заплака едновременно.
Оттогава това се повтаряше всяка година.
Всяка пролет пингвинът приплуваше отдалеч — от студените води на Патагония — и прекарваше с него няколко седмици.
После отново изчезваше.
Хората от селото се смееха:
— Той те помни!
А Жоао само кимаше:
— Не. Той просто знае къде живее доброто.
И когато морето отново утихваше, двамата — старецът и пингвинът — гледаха към хоризонта.
Двама приятели, които ги свърза една случайна вълна.
